когато зимата имаше уста

изгряваше слънце и хапеше устните й

тя ги цупеше обидено и се фръцваше

-няма да проговоря никога повече

а то

просто не знаеше как да я обича по друг някакъв начин

 

когато зимата имаше очи

се събуждаше вятър и изтръгваше клепачите й

тя  оставаше будна и сама от тогава насетне

до края на дните си

а той

просто нямаше длани в които да я сгуши

 

когато зимата имаше пръсти

идваше студа и ги целуваше един по един

а те застиваха като ледени висулки  в състояние

на пълна неподвижност

по покривите

и тя не докосваше никого с топлина

а той

просто нямаше как да я вземе.

 

когато зимата имаше сърце

идваше март  и вземаше душата й,само това й беше останало  

а на нея, не оставаше нищо друго освен

да си тръгне

отново

( завинаги уж)

а на него

му отиваше да е душевадец.

Много е красиво.

копринените мисли ... :)))

Впечатляващо! Истинско!

***просто не знаеше как да я обича по друг някакъв начин

***просто нямаше длани в които да я сгуши

синков.ец,и кат ся се навъдили едни всетакиваджагайци...хайде, де...


подобърпортрет не съм видяла някой да нарисува, като скенер Е...няма скрито,

***просто нямаше как да я вземе

***а на него

му отиваше да е душевадец***

макар че е тъжна тая вечна неподходяща любов...

Така е и в живота - все нещо не достига, но друго го допълва... Усмивка, Еми ;-)))

много, много...много СИ!!!
:*

ама пролетни!))

е в резада )))

или не съм )))
целувки ел пи , миличка ))

пролетта е съвсем близо вече )))

още помня това )))))

отиваше ...)))

слънце си ми

пълен дзен гого и шумен разстрел

миличка )))

а в поточето до полянката старо парче от копринени гащи
бобър е донесъл нещо друго,
всеки камък е на мястото си,
винаги така е било
кофичка кисело мляко раздира с крясък пейзажа,
шум от моторна резачка нейде в гората...