2. varg1
3. radostinalassa
4. mt46
5. leonleonovpom2
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. hadjito
10. sparotok
11. zaw12929
12. getmans1
13. bosia
14. rosiela
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
Прочетен: 8781 Коментари: 44 Гласове:
Последна промяна: 19.09.2008 12:19
Цяла сутрин писах своят пост за Дарфур. Беше и объркан и много емоционален. Защо ли ?
Защото при инвазията в Ирак и в Грузия, се изписаха купища материали. Защо светът гледаше потресен и пишеше.
А тук се мълчи. И когато се пише, се пише мимоходом.
Колко от нас са чували за Дарфур?
Ето колко сме.
Преброихме се...
Скъпи приятели, Дарфур не е виц. Не е песен, не е стих. Дарфур е геноцид, който се води на фона на 21 век.
А великите сили ли?
Ами мълчат. В Дарфур няма петрола на Ирак и Кувейт. Няма ги и кървавите диаманти на Сиера Леоне.
Има обаче деца, които са родени по време на геноцида. И които няма да доживеят утре.
Спря ми тока и постингът ми отиде. Нямам сили да пиша друг.
информацията е от тук
Една трагедия “зад кадър”
В наши дни картината на света до такава степен се създава от медиите, че понякога дори разтърсващи, покъртителни по своята трагичност събития остават невидими за съвременника. Нерядко катастрофи и кръвопролития изобщо се губят зад информационния хоризонт, а признаци за съдбата на огромни маси от хора се долавят само по някой случаен, страничен за новинарските потоци детайл. В медийното пространство обикновено доминират теми, отговарящи на интереса на големите държави онези, които създават събитията, плащат и тяхното отразяване. Тази логика има и друга формула, популярна в началото на новия век: продажбата на оръжие и продажбата на новини вървят ръка за ръка. Защото и новините днес са доходна стока, а там, където се стича оръжие, скоро се появяват новини за продан.
Поради това или по друга причина един от трите най-оживени районa на военни действия през последното десетилетие (освен Ирак и Афганистан) остава в сянка за по-голямата част от човечеството. А мащабите му са такива, че не би следвало да бъде пренебрегван. Макар арабският свят да е преситен от подобни конфликти,
съдбата на суданската провинция Дарфур
е извънредно драматична
дори на фона на всичко, което се случва в него.
В Судан живеят около 600 племена, народности и етнически групи, но преобладаваща роля традиционно са играли бедуинските племена (арабо-суданците). Южните и западните райони на страната пък се обитават от негроидни народи, част от които са се арабизирали, променили са езика и обичаите си. Те се занимават предимно със земеделие, докато бедуините развъждат добитък и водят номадски живот.
Дарфур е високо, полупустинно плато между езерото Чад и долината на река Бели Нил. Главните ценности за неговите жители са земята, водата и пасищата. За всичките 80 народности, които се наброяват там, техните ресурси са съвсем недостатъчни: през последния половин век населението на Дарфур нараснало четири пъти и е достигнало шест милиона. За това време, поради настъплението на пустинята, обработваемата земя и пасищата силно са се съкратили, водата е намаляла значително. В същото време засухата и ерозията на почвите гонят чергарите бедуини на юг. Конфликтите са неизбежни и почти винаги въоръжени. Войната открай време се води за едно и също за земята и за водата.
Трябва да се знае, че в началото на ХХ век Дарфур е бил център на търговията с роби. Набезите в околните земи са били поминък и за арабите, и за чернокожите му жители. Оттогава оръжието е неизменен спътник на мъжете по тези места. Когато в края на петдесетте години в провинцията се появяват първите националистически движения, в чиято програма влиза “освобождението от арабското иго”, първоначално с оръжие ги снабдяват... християнските мисионери.
След това избухва гражданската война в съседен Чад и към Дарфур потичат оръжие, наемници и инструктори вече от Либия. Като поддържа метежниците, Триполи си готви плацдарм за намеса в Чад.
Има
няколко причини
за дългата и безизходна междуособица
в Дарфур.
Едната е непримиримостта между земеделската и скотовъдната култура на живота. През хилядолетията човешката цивилизация, където е успяла, ги е доближила, обединила, а в най-добрия вариант и сляла. В модерния свят те са превърнати в един и същи поминък, ръководят се от едни и същи интереси, манталитет и философия за живота. Поделят един и същи природен и икономически ресурс и черпят съвместно благата от една и съща територия. В Дарфур това се оказва непостижимо, още повече че различният поминък там е и изражение на различна етническа принадлежност.
На второ място идва наследството на Студената война. В десетилетията на своето противоборство САЩ и СССР използват всяка размирна точка за сблъсък на своите геостратегически интереси. Когато на власт в Хартум идва Джаафар Нимейри, той провъзгласява комунистически път на развитие на Судан и помощ му оказва Съветският съюз. Тогава въстаниците в Дарфур получават всестранна американска подкрепа. Впоследствие Нимейри се отказва от марксизма и се обръща към исляма. Помагат му САЩ, а бунтовниците получават средства и оръжие от просъветската тогава Етиопия.
През 1991 г. президентът Омар ал Башир подкрепя Ирак и дава убежище на ред ислямистки организации. Судан веднага влиза в терористичния списък на САЩ и последва бомбардировката на фармацефтичната фабрика, за която се твърди, че произвежда химическо оръжие. Ал Башир изгонва “Ал Кайда” от страната, ликвидира лагерите за подготовка на терористи и приема всички точки на американския ултиматум, но страната и до днес все още е в черния списък.
В тази част на света третата причина обикновено е първа. Петролът е общопризнат конфликтогенен фактор и въпреки че (в сравнение с другите страни от арабския свят) залежите в Дарфур не са особено големи, Судан спокойно може да мине за една “средна” петролна държава. В нефтената му промишленост участват компании от Китай, което определено изнервя западните петролни гигaнти. Освен това, твърди се, че заедно с геолози и инженери Китай изпраща и военни специалисти, чийто брой остава загадка за световната преса. Един факт, който обаче е със сигурност установен това, че когато през 1999 г. Судан започва редовен износ на нефт в търговски количества, въстаническото движение се възобновява с особена сила...
Поводът е традиционен за този район: сушата предизвиква
поредното
нахлуване на бедуините
в земите на чернокожите земеделци
от племето масалит в Западен Дарфур, на границата с Чад. Войната пламва незабавно. Убити са 300 масалити, петнайсетина араби, десетина полицаи и чиновници. Изгорени са близо трийсет села! Правителството този път действа адекватно: вместо репресии то се заема да изкопае кладенци и на мястото на унищожените да възстанови изгорените къщи. Изглежда, че конфликтът затихва, но кръв продължава да се лее. Племенните войни продължават с десетилетия, след като са прекратени родовете си доуреждат сметките с отмъщения и грабежи.
През 2002 г. в Дарфур започва метежът на сепаратистките организации “Суданска освободителна армия” и “Справедливост и равенство”. Това са групировки на чернокожите земеделци, които възнамеряват да възвърнат краткотрайната автономия на провинцията от миналото, да установят справедливо използване на земята и водите, а като крайна цел да създадат собствена държава... без араби.
Числото на чернокожите партизани се пресмята на 12 000 души. Правителството контролира само по-големите градове. Президентът търси помощ от бедуините. Арабското опълчение се формира под името “Джанджавид”. Това се превежда “дяволи на коне”. И оправдава името си: изгаряне на села, изтребване на населението. Така участието му в гражданската война има и практическа цел: освобождават се и се подготвят земи за пасища.
В резултат на етническите прочиствания са избити до 300 хиляди и прокудени към два милиона и половина мирни жители. Отприщва се хуматитарната катастрофа. Правителството обвинява чернокожото население в геноцид. Комисията на ООН отрича да е имало геноцид и посочва съвсем други (значително по-скромни) числа на жертвите и бежанците, както и привежда примери как само при появата на съвсем малки отряди от “дяволите на коне” жителите на повече от десетхилядни градове в ужас бягали от домовете си. Това е отличителна черта на този конфликт: правителството и среди от арабския свят обвиняват негроидните бунтовници, а Западът и международните организаци посочват за главорези бедуините от “Джанджавид”. Зад това озадачаващо разминаване в данните (понякога със стотици хиляди и дори милиони души) несъмнено стоят
петролните интереси
на държави и монополи
и отношението на различни църкви и афроамерикански организации, които са на страната на отчасти християнизираното негърско население в Судан.
Конните отряди на номадите са извънредно подвижни, практически неуловими, а семействата им също са недосегаеми за партизаните, тъй като се намират далеко в северната част на Судан. Затова чернокожите бунтовници конфискуват всички превозни средства на своя територия, включително и на чуждите граждани и на хуманитарните организации. Някои от маргиналните национално-религиозни движения като “Армията за освобождение на Господа” се отличават с неописуеми зверства, но за тях западните средства не споменават. Затова пък последователно изграждат образа на арабите-терористи. В кампанията се включват почти всички чернокожи конгресмени от САЩ, както и мощно негърско лоби в международните организации.
Силният икономически и политически натиск дава резултат: почти разгромените сили на негърските групировки постигат победа на мирните преговори, проведени в Кения през миналата година. Правителството
приема почти всичките
условия на въстаниците
и Западен Дарфур получава широка автономия с право на самоопределение след шест години, както и половината от доходите от добивания там петрол. Националният съд приема за разглеждане делата на близо 200 военни престъпници, а водачът на въстаниците Джон Гаранг заема поста вицепрезидент на Судан.
Ръкостискането между Джон Гаранг и президента Омар ал Башир след преговорите в Найроби не слага край на конфликта в Дарфур |
Личността на Гаранг до голяма степен обяснява позицията на западния свят към конфликта. Той е от племето динке, християнин е и е получил образованието си в САЩ. Защитава докторат по селско стопанство, но после прегръща военната кариера. През 1983 г. пращат полковник Гаранг да потуши един войнишки метеж в Дарфур, но той го... оглавява. Повече от две десетилетия американски християнски организации финансират неговата “Суданска освободителна армия”, която се конкурира с мюсюлманската “Справедливост и равенство” и контролира по-голямата част от Западен Дарфур.
Но Гаранг, на когото се възлагат големи надежди за омиротворяването на страната, остава президент само три седмици. На 30 август миналата година хеликоптерът му се разбива. Известието за смъртта му подпалва етническия пожар: хиляди негри почват да избиват арабите по улиците на Хартум. В Западен Дарфур многочислена фракция на неговата организация отново подхваща военни действия. Първи нейни жертви са двама нигерийци от африканските омиротворителни сили. Самото им присъствие в Судан дава представа за размерите на конфликта. Защото сега
в Дарфур има шест
хиляди миротворци
от страните на Африканския съюз: Руанда, Сенегал, Нигерия, Гамбия и пр. Техният мандат обаче не им позволява да защитават цивилното население. Насилието отново набира скорост. Само че сега вината вече не се търси само в “дяволите на коне”. Сега, за да се прекрати войната в провинцията, трябва да се разплете сложен възел от проблеми: политически, икономически, етнически, религиозни.
Колкото и да изглежда странно на пръв поглед, обещаното след шест години самоопределение крие най-голямата заплаха от смърт и разрушение. Перспективата да се оглави една, макар и малка, но богата на петрол държава, е толкова примамлива, че може да предизвика касапница, каквато Африка до днес не е и сънувала...
автор:
Илиан ДАНОВ
Моят коментар дами и господа:
мълчи се оглушително.
Моят въпрос:
Искате ли да подпишете петицията тук ?
клипът с обещаната песен
въпреки, че не знам имат ли гласовете ни значение, там където се ритат световните атове
19.09.2008 12:36
да мълчим
или да не мълчим.
и това не е малко
представи си, колко процента е това на фона на 6 млрд. жители на планетата
19.09.2008 13:51
и не знам кво се прави. но ми се ще да знам, че правим нещо - ние.
подкрепям те, че започна темата тук и съм съгласна, че е важно хората не само да четата, но да имат мнение и да коментират!
http://www.youtube.com/watch?v=tVQDgKpQBRo&feature=related
утре някой може да реши, че на него белият цвят на кожата на децата ни не му харесва...
п.п. пример: генезиса на конфликта в Палестина.
ами ако...?
ами ако ..., а защо не как?
ще ми се да се набляга повече на формата на превенция.
другото- е съучастие.
19.09.2008 16:19
"Ако отвратените си отидат, ще останат отвратителните."
И смятам, че ефекта на пеперудата наистина съществува, така че и аз се подписах.
хубави неща има в блога на темплар:)
с обич ДЖУЛИЯ БЕЛ
има информация, има и филми, има и песни...
една организация, която се опитва да намери решения на повечето световни проблеми, чрез натиск върху подходящите хора е тук:
http://www.avaaz.org/en/
а това е списък на всички текущи войни и конфликти:
http://en.wikipedia.org/wiki/List_of_ongoing_conflicts
някой да е чувал или да е информиран за повече от 3-4 от всичките?
20.09.2008 20:22
едва ли може да ми отговори някой...
кървав диамант за мен е върха в кариерата на ди каприо, а като отразяване на кървата африканска действителност - безпощаден.
децата трябва да държат играчки в ръцете си , а не автомати.
2. елада пиньо
3. хапче антидепресант
4. когато ру е
5. старият циничен бук
6. колега ,не ме занимавай с глупости- Ъпсурт бе,ЪпсурТ
7. култ
8. Бар "Разбити сърца"
9. бушмен
10. jump
11. ако си пролет
12. хандука мдхтинтви
13. chambao
14. she say: so what
15. правилата с чук върху стената
16. rhymester
17. илиян, по вавилонски
18. В. като Виржиния
19. пред строя мирррррррррно!
20. късметче за деня :)
21. другарят гений
22. ветрени мелници в дзен
23. d_Ada
24. бюро жалби и оплаквания
25. танцуващият с Бегбеде
26. рейна
27. просто Хано