даваме лесно приятелство. натискаме -приеми и готово. даваме лесно дефиниция за приятелство. още по лесно обявяваме хората за приятели, за да не ни обвинят в асоциализация.
докато един ден се обърнем назад и установим девалвацията на думата.
при толкова много приятели...

имате ли приятели?

къде?
в блогът, в скайп, във фейса?

с кого излизате да пиете по едно вечер?
донесоха ли ви пилешка супа последният път, когато бяхте болни?

звъннаха ли да ви питат как сте след последните проблеми в работата, с детето, в къщи ...

кога светът се превърна във виртуалност?

абсолютно съм наясно, че звуча дидактично.
бях решила, че няма да пиша, докато и сама на себе си звуча по този начин.
само че знаете ли какво?

не ми пука.

докато приемаме и предаваме заявки за приятелства и измерваме самочувствието си със това, колко приятели сме си натрупали или колко човека ни харесват, защо пък трябва да ми пука?

докато си броим четенията, коментарите и гласовете за и против
докато си подписваме под истории, които след две минути забравяме, докато градим светове на иреалности

а забравяме, хората които наистина ги е грижа нас.

и въпросът:

добре ли си?, - не е част от всеобщата куртоазия на социализацията
а е истинска загриженост.

кога за последно се разтревожихте за приятел истински
и си зададохте въпроса, какво се случва с него?

или звъннахте без причина, просто хей така?

" После си помисли, че да бъде с Кристофър Робин е много хубаво нещо и да имаш приятел като Прасчо до себе си също е много хубаво. И като размисли всичко това, той каза: "Това, което обичам най-много на този свят, е Аз и Прасчо да дойдем да те видим и ти да ни кажеш: "Какво ще кажете за нещо малко?", и аз да кажа: "Не бих имал нищо против, а ти, Прасчо?", и вън да е ден за тананикане и птичките да пеят."

и ето, днес е ден за тананикане сякаш. и нека птичките да пеят.
и щурците.

за тези, за които думите, все още имат стойност.
някаква.

---

Думите
имат стойност всякаква -
каквато ние им придадем.

Аз имам съвсем малко приятели.
Хиляди познати с различна степен на близост,но приятели...малко.
Само, че те са истински. Никога не са ме предавали, нито аз тях.Никога не сме имали недоизказани истини и премълчани недоразумения. Никога не сме се изоставяли в радост и болка.Споделяли сме най-важните мигове от живота си,преживявали сме най-запомнящите се събития.
Дълго е за обясняване.Просто съм късметлийка, че ги имам.
Сигурна съм, че и при теб е така.

Надявам се, че и с тях е така. Винаги мислим един за друг и сме заедно в добри и лоши моменти. Дори когато по различни причини не се виждаме /случвало се е и за по-дълго време/, мисля че подсъзнателно сме заедно.
Не само важните събития и случки в живота са от значение. Права си в това, че понякога дори без специална причина чуването по телефона радва душата. Спокойният, грижовен и усмихнат глас ти дава сигурност, засилва аурата на позитивизъм край теб и сякаш гони лошавините, още преди да са поискали да се появят. Настройката на вълната на обичта заяква и усещаш с всичките си сетива, че ставаш по-силен, по-добър, по-решителен! Не че го мислиш специално, но то си става някак от само себе си. И ти е хубаво без причина. А причината е ясна. Тя си е повод за тананикане!:)
Може би постоянен...
Сега се включвам с удоволствие и усмивка!:)

...може да е "ден за тананикане"... но ги имам и аз, разбира се. Хора без такива дни живеят ли изобщо? Струва ми се много страшно да няма кой да те обича, но сигурно е още по-страшно когато няма кого да обичаш...
Друг е въпросът, че загрижеността се проявява по различен начин. И това, че някои звънят ежедневно сутрин и вечер на доста порасналите си деца в друг град (или държава) просто за да ги чуят, ми се вижда пресилено. Нооооо... всеки знае себе си...
Поздрави, Еми, приятна вечер!