Помните ли първите си любими играчки?
Всички сме имали такива. Лягали сме и сме ставали с тях, влачили сме ги разпарцаливени и натрошени зад гърба си , ала не ги пускахме. И най лъскавите и нови изобретения , кукли , камиончета , влакчета не бяха в състояние да ни накарат , да се откажем от любимата ни играчка. С нея съмваше и мръкваше. На нея можехме да кажем всичко. Като гледам типичните американски филми и ми се струва ,че почти всеки средностатистически американец е имал невидим приятел. Аз не помня да съм имала такъв.
Вероятно щот не съм американка.Виж ако взема ,че спечеля зелена карта може на стари години да се уредя с такъв, но като дете нямах. Моите си бяха съвсем видимите разбойници в махалата , рошави , ожулени и изпокаляни , ядящи бой по пет пъти на ден. Като станеше дандания някъде ,дори не беше нужно да се търсят свидетели на белята –извършителите бяха известни.

Напоследък ми скърца коляното.Забелязвам го като се качвам по стълбите –прави скръц,скръц. И си спомних за любимата си играчка ,на която колената скърцаха така –един дървен палячо ,чийто механизъм вероятно бях разбила , докато го карах да скача на въже.Обичах го и не си давах сметка как лустрото му пада , как лака му се пообелва , а дрешките овехтяват. Вече дори не помня цвета им , но помня скърцането . В моите очи той изглеждаше най прекрасният палячо , който никога не се оплакваше от мен , когато го карах да скачаме от покрива на бараката върху керемидите на дядовата плевня,той проверяваше дали сеното е достатъчно , за да поеме опитът ми за полет ,той ме изслушваше докато му разказвах как в малката светеща гондола ,която някой донесе от Италия / ебаси кича/ живеят мънички морячета , и че дори ги чувам как нощем пеят…

Остарявам. Влизам бааавно и неусетно в есента на живота си ,като последен августовски дъжд,след който вече нито морето е толкова топло, нито тънките презрамки донасят увереност.

Никой не го казва ,нито прави намек,нито си дава вид че е така.

Но самата аз разбирам ,че се превръщам в нещо като любима играчка ,за хората достатъчно дълго били с мен – скърцам ,позагубила лустро и блясък , с поовехтели мисли и терзания, а те ме държат за ръка и ме влачат зад гърба си ,сякаш съм най прекрасното нещо на този свят.

бавно,неусетно почти, както се пееше в една песен. И аз имах такъв палячо.

хммм... играчките от едно време- ти ги наричаш стари- са в пъти по-здрави от днешните... и носят най-милите спомени:).

Остаряваме. Нормално. Все повече скърцаме. Важното е да се чувстваме добре.

толкова е естествено.
удивлявам се как позагубили лустро, още можем да сме най-прекрасните за някого ))

всяка възраст е прекрасна сама по себе си

защотоооо са наши връстници, а спомените - те са въжето, на което да се изкатерим към детството за миг, като в приказката за джак и бобеното зърно ))

тананиках си я и аз ))

пък и още си е кукла - Червена шапчица...Тя ще си остане винаги момичето от приказките и няма да остарее, и аз се надявам на същото...

и приятно, да знаем че някой вечно ще ни влачи за ръка като най- прекрасното нещо на този свят

остаряване! Човек е на толкова години на колкото са ставите и душата му. Повечко поза "лотос" и всичко е наред.
Най-милия спомен пазя от една кукла - наследствена от сестра ми. Казваше се Пенчето и казваше "Мааама". От тогава обичам котки ;-))) и не знам кой кого влачи...

идеята на тази писмовност е, че въпреки лееекинката загуба на лустро, все пак някъде за някого, сме най най най най най

:)))

да съм имала купена играчка като дете...
Баба ни правеше (на мен и братовчедка ми) парцалени кукли, рисуваше лицата им с химически молив.
Баба отдавна я няма, братовчедка ми също... само споменът е жив...

надявам се , Славе.

телефона или поне мейла - прати ми ги ;-))) Влачим себе си и след нас - шлейф от срещи и раздели. Позакърпваме в движение и продължаваме. Нещо като "Бурлаки на Волге", ей ухнем!
Я, наздраве, че днес се разрешават вино и елей. К'во да правя с този елей - не знам ;-((

И виж какъв късмет ми се падна при теб:

"Само защото някой не те обича, както на теб ти се иска, не значи, че не те обича от все сърце."

Право ти Куме, а ;-))) Сърца различни и между тях...

ако не трyпаме годинки и ...уффф...килца, означава, че сме в едни други измерения. А загубата на лустро е поради натрупването на патина ;-). На здраве за любимите играчки !

макар че ,
абе здраве да е ...

ще се опитам да я запомня.
още ми е рано за наздраве, но довечера ще пия едно за твое здраве

кажа и аз наздраве за любимите и не само играчки :))

Моят невидим приятел беше тритон.
Иначе играчките ги завладявах с купища. Много държах на тях, но не се ограничавах само с една, две или осем любими.
Чак сега си имам Патенцето, с което спя от 6-7 години. И куп високотехнологични чудесии, с които също спя - включително пистолета и пианото.
Надявам се някой ден да спя и с новото пиле - старото идваше...
Ха наздраве! За хубавата тема!

липсваше ми :))

Няма лошо! Хората са казали - Уважавай старостта - тя е твоето бъдеще :) Човек много кратко е млад, а дълго време по-старичък ;)
А моята любима играчка беше Мечо - подариха ми го, когато бях на 3... Майка ми го изхвърли, когато станах на 21 и се запознах с мъжа ми.... Реши, че вече съм имала кой да ми замести мечето...седнах и плаках като дете - моя мечо беше вече без очи, с кърпени, 1000 пъти, уши, но си беше моя мечо.... И нищо, и никой не можа да го замени :(((

видях още сутринта постинга ти, обаче не коментирах умишлено. Правя го след като ходих до мама и там в мазето изрових дървеното влакче, което ми подариха когато станах на пет, през 1971-ва. Здраво е, но от боята му е останало само едно потъмняло жълто петънце на едното от двете вагончета. И то, както твоя палячо, е преживяло кво ли не, сигурно цялата история на железниците не познава толкова катастрофи и бомбардировки с кво ли не колкото това влакче. Мамка му шибана, стегна ме гърлото и очите ми се навлажниха като го измъкнах от един полуизгнил сандък. Все едно не дървено влакче, а машина на времето. Цялото ми детство мина пред очите...ама за това вече говорихме във "Войната...." помниш, нали? Да знаеш обаче, в есента не е чак толкова зле. Като свикне човек даже му става комфортно. И мен ме щрака коляното+кръста+врата+оперираната китка и летните нощи не са чак толкова горещи както едно време, та не мога да изкарвам цяла нощ по тениска, ама какво от това. Добре ми е и така. Наздраве и от мен - за старите играчки и за това, което няма да се върне никога, но ще го носим в себе си докрай!

винаги ми е хубаво да си говоря с теб.

няма заменими липси.