субтитри
режисьор: Вим Вендерс

Сигурно няма пари за лекар.
За 4-те години, през които не съм я виждал, тя боледува 2.
Кога ще започнеш да се молиш със свои собствени думи, а не за вечен живот?
Тези млади момичета, с техните игриви очички...
Всъщност защо живея? Защо живея?
Как ще живея с тази малка пенсия? Трябва да изкъпя детето...
Тя изчезна, може би за дълго.
Изоставен от родителите си, измамен от жена си.
Приятеля ти в друг град, децата ти помнят само твоето заекване.
Като се гледаш в огледалото ти иде да се фраснеш сам.
Какво е това? Какво става?
Това не е края. Ако поискам. Само, ако го поискам.
Трябва да го поискам, само тогава ще мога да се измъкна.
Аз си позволих да се отпусна, аз ще трябва сам да се измъкна.
Мама, разбира се, беше права.
Ей! Това са 2 марки! - Не, капачка от бира.
Глупости! Хайде, издърпай я.
Само 10 пфенинга.
На бас, че беше снощи... - Не беше вчера.
Преди няколко дена или месец...
Сам самичък - не точно това ми се искаше....
ако бяхме трима - тогава щеше да падне игра..
...преди 5 години. - И след това заживяха щастливо.
Марион, не така, боже мой. Марион, не така.
Какво е това? Със размах, а не със сила.
Но какво правиш?! Не се клати - лети!
Ти си ангел. - За бога.
И заради мен.
Не мога да летя с това.- Можеш, разбира се.
С криле е по-лесно, отколкото без. - Но не и с тези кокоши пера.
Какво каза тя? - Не й харесват крилете.
Марион, представи си, че си гълъбица. - Ти си ято врабчета.
Какво свирите? Звучи като марш на пожарникарите.
Край, стига. Концентрирай се, Марион.
Трудно й е с тези кокоши пера.
Марион, вземи се в ръце. - Да се взема в ръце?
Разбира се, че се държа в ръце. Какво си мислиш, че правя?
Отдавна да съм се стоварила върху главите ви, ако не се държах в ръце.
Минутка внимание!
Стоп. Тишина. Нямаме пари за наема и тока.
Без пукната пара сме.
Значи, утре събираме багажа и минаваме на зимни квартири.
Тук беше съдебният пристав. За тази година цирка свърши.
Съжалявам.
Това беше. Нямаше и един сезон.
Пак не стигна времето поне нещо да докарам до края.
И така, тази вечер е последното представление с моя стар номер.
А после ще има пълнолуние.
И акробатите, премятайки се, ще се спуснат долу...
Мълчи. Мълчи.
Никога не съм си представяла, че ще се сбогувам с цирка.
Последна вечер... вие ще играете за последно като глупаци...
а аз ще летя като кокошка над манежа.
А след това пак келнерка. Завинаги.
Такива моменти... като този сега...
най-прекрасните спомени за 10 години.
Времето лекува всичко, но ако самото време е болно, тогава какво?
Понякога е нужно да се примириш, за да продължиш да живееш.
Да живееш... Един поглед е достатъчен.
Ще се сбогувам с цирка.
Странно. Не чувствам нищо. Това е краят, а нищо не чувствам.
Ангелът си тръгва.
Трябва да спра с угризенията на съвестта.
Все едно болката не е утихнала.
Тя минава бързо,едва започнала...
Твърде хубаво,за да е истина.
Вече съм на улицата, в града.
Коя съм аз,в какво се превърнах.
Понякога съм твърде напрегната, за да страдам.
Цяла вечност чаках, за да чуя от някого любовни слова.
След това заминах за чужбина.
Ако имаше поне някой да ми каже: "Обичам те толкова много сега"
Щеше да е прекрасно.
Трябва само да повдигна глава и светът отново ще се открие пред очите ми.
и ще запълни сърцето ми.
Като малка исках да живея на остров.
Сама жена, величествена в самотата си.
Да, така е.
Всичко е толкова пусто, несъвместимо.
Пустота, страх.
Страх, страх, страх, страх...
Страх.
Като малко зверче, изгубено в гората
Коя съм аз? Вече и сама не зная.
Знам само, че не съм вече артистка. С трапеца е свършено.
Не трябва да плача. Каквото било-било.
Не винаги става така, както ти се иска.
Пусто, толкова е пусто...
Какво да правя?
Не мисли повече. Само бъди тук.
Берлин... тук съм чужденка, но всичко ми е толкова близко...
Тук не можеш да се изгубиш. Винаги опираш до стена.
Чакам снимката си до автомата, а излиза снимка на друго лице.
Това би могло да е началото на историята.
Лица... Обичам да разгеждам лица.
Може би ще си намеря работа като келнерка.
Днешната вечер ме плаши.
Това е глупаво, страхът ме отвращава.
Само една част от мен се страхува, другата част не вярва в това.
Как да живея? Може би, не това е въпросът?
Как да мисля?
Зная толкова малко. Може би защото съм само любопитна.
Понякога си представям нещата съвсем не както са наистина...
защото мисля, все едно разговарям с още някого.
Да затвориш затворените си очи още веднъж.
След това дори и камъните оживяват.
Да си цветен.
Цветове. Цветове.
Неонови светлини в нощното небе. Червени и жълти лампички.
Страстно желание... копнеж.
Само трябва да съм готова.
Копнеж по вълната от любов, която би ме заляла отвътре.
Ставам несигурна поради липсата на желание.
Желание да обичаш.
Желание за любов.
Какво зяпаш? Никога ли не си виждал умиращ човек?
Мириша на бензин. Не мога... Всичко беше толкова ясно.
Тези тримата стоят тук и ме разглеждат.
Трябваше вчера да я помоля за прошка...
Не мога... Толкова още неща трябваше да направя...
Когато се качих на планината от мъгливата долина към слънцето...
Огънят на пасбището, картофите в жаравата...
Навесът за лодки плуващ в езерото.
Южният кръст. Далечният изток.
Великият север. Дивият запад.
Голямото езеро. Остров Тристан де Куна.
Делтата на Мисисипи. Стромболи.
Старите къщи на Шарлотенбург. Албер Камю.
Светлината на утрото. Очите на дете.
Плуване край водопада.
Първите капки дъжд. Слънцето.
Хляб и вино. Надежда.
Великден. Вените на листата.
Растежа на тревата. Цветовете на камъка.
Малките камъчета в реката.
Белоснежния покров на улиците.
Мечтата за дом в дома.
Спящият любим в съседната стая.
Тихата неделя. Хоризонт.
Светлината, процеждаща се от къщата в градината.
Нощен полет. Каране на колело без ръце.
Прекрасната непозната.
Моят баща.
Моята майка.
Моята жена.
Моето дете.
Светът се покрива с прах,но аз разказвам...
както и преди...
с монотонния си глас, даващ ми сили,
предпазен чрез разказа си от днешните проблеми...
и съхранен за бъдещето.
Приключих с виденията през вековете, както в миналото.

Оглеждаш се и пак се огреждаш. И виждаш щастието да те чака. Направи го. Не искай всичко, искай сега.