(нека не говорим за това сега)

 някои пейзажи са като безкрайност

изтръгват ти душата с нежност

и я затварят в един собствен космос, в който думите

не същестуват

 

( усещането пише вместо мен)

рибарите седнали на ниските си столчета кърпят надежда

с усукани макраме и вени по мишците

очите им виждат далеч и навътре под спуснатите им клепачи

шепнещи: хоризонт

 

( в тихото помежду ни) 

безветрието ляга върху кея

лодките помнят и по бурни дни

тогава зимното море е само склад и  метафора за вечност.

Тихото помежду ни съхранява жива енергията на нежността и надеждата...
:)

склад за лодки и метафори -
пристан за привързване на надежди
и хоризонт-ално време за разхвърлянето им.
Зимата на нашето очакване.

на тази страница
лодките са все още
на плюс безкрайност....
хубаво е тогава.

но и зимни бури има, мила уич...;)

"усещането пише вместо мен"

Чудех се каква е тази сила, а ето какво било!
Браво!