Искам болка. Тя е чувство. Тя те обвързва с нещо. Тя те изпълва със себе си за да забравиш, че си забрава...празнота пълна с подвижни пясъци, в които сама е потънала. Искам болка, защото тя е егоист, тя не оставя място за нищо друго. Но болката ми се изроди, скри се в дълбок сподавен самотен крясък срещу самотата; срещу онова безименното което поглъща дори имената си. Изроди се в съществуване. На несъществуването. Сълзите замръзват във въздуха и левитират като миниатюрни очи без зеници...без ириси...като пътека, по която е преминала слепотата. Започнала е от Александър Невски, седнала е на тротоара между застиналите хора от платната на художниците. Между тях се е появило живо лице. За момент съм прогледнала, целунала съм го. Почувствала съм топлина, която, като неистово желание да отрече студа, го е засилила. И лицето на мъжа е залепнало някъде за ледената коричка, която всички мислят за кожата ми. Запазено в някаква гримаса на леко намигане, обездвижено по средата на движение. Пътеката продължава по жълтите павета. Мислите ми се блъскат една в друга, в паважа от ледени блокчета съставил мозъка ми, сякаш той е труп но още не го знае, сякаш спрат ли да го блъскат мислите, той ще изстудее завинаги. Не мога да говоря. Не искам. Устните ми са изтръпнали. Толкова обърквания кръжат около мозъка, но не стигат до завършеност, не стигат до мен, не стигат до устните, до останалия свят...някъде отвъд ледената коричка, която всички мислят за кожата ми. Тежко ми е да говоря. Главата ми се пълни с мисли, които засядат някъде. За секунда не искам да остаявм мозъка си без да мисли за нещо, дори мисленето за самата дупка преодолява потъването ми в нея... да мисля за нея от зрителско разстояние, да я анализирам, да си мечтая, че я контролирам, че съм далече от нея, че я разбирам, значи я обезоръжавам. Но сякаш нямам сили да си възвърна силите и няма живот в мен да си възвърна живота. Лицето ми е студено. Сякаш само отдръпнато от себе си. Отчаяно търся топлина-всичко в останалия свят е топло, но приближи ли се до мен изстудява- защото аз сама съм студа и търся саморазрушението си...в спасенията си. Защото за да усещам света топъл, трябва да става все по-студена аз самата, заедно с неговото изстудяване. Защото съм с ледена кожа и коса от висулки. Никой около Цум не вижда това. Мислите ми продължават да се блъскат в кожата, да искат да я пробият, за да се хванат за някаква идея, за нещо, което да ги предпази от клиозатвора на едно вечено запазване на съществуването на несъществуването ми. На витрината има изложени множество идеи. За секунда изпитвам нещо което другите хора биха нарекли надежда, може би. Докосвам се до една идея...после до още една...после до продивоположната й...Изгълтвам ги, че поне за секунда да съм тях...Да изляза отвъд ледената коричка, която всички мислят за кожата ми. Но те залепват за нея. Като онова лице на мъж. Виждам как буквите се покриват със заледени „очи” и полепват по мен, а кожата става все по-дебела и по-тежка. И ми е по-трудно да ходя. Вървя към минералния извор. С топлата вода. Може би ...не...бягам от него... Като от всяка промяна, в която отричаме една част от себе си, в която убиваме част от себе си, премахваме смисъла на цяла част от живота си, режем от себе си живо месо, макар за добри медицински цели. Толкова ми тежи. Кожата ми от лед става все по дебела и силна, поглъщайки всичко което иска да я разтопи и превръщайки го в част от себе си. Чувствам че собствените ми сили не са мои. А на студа. Който също е част от мен..и така в собственото си безсилие чувствам силата на странна власт над себе си...онази на почти пълно безсилие всъшност. Опитвам да тичам по-бързо, но сякаш точно този спринт ме омаломощава повече. Има ли смисъл да бягам? След като не знам накъде? Чувам смехове- децата се замерват със снежни парцали. На мен ми парят, но ръся и аз отгоре им. Засмивам се замъничко. Сивото небе ми отговаря с присмех и смехът ми потъва в глухота. Почти се свечерява и безцветието, не забелязвам още, но е погълнало в кожата ми и смеховете на няколко деца. И заедно с тях тя е станала още по-дебела. Съвсем не усещам студа отвън вече. Някакъв шофьор мисля че ми каза нещо- не ще да е било ласкателно, но не забелязвам. Трдудно забелязвам къде съм. И дали се движа. Може би....да... ще отида на работа... там ще направя някакъв график. Ще се забода за него на работната дъска и ще дам на навика да използва своята сила там, където аз нямам. Пътеката на безирисните очи от лед, паднали от моите продължава към Халите, където работя. Излизам от тях превита на две, с два вледенени телешки бута на гърба си, които по график трябва да доставя до другия край на София. Ставам още по- тежка от впитите в ледената ми обвивка езици на приятелите ми...и устните им  изкривени в опити за веселост. Вече кожата ми тежи поне колкото мен. Почти не виждам нищо през леда върху очите ми. Пътечката среща майка ми...и баща ми. Правя последно усилие за да ги позная. Наистина ли са те? Не мога да преценя прегръдката им през кожата си. Искам да избягам от тях, да не ги поглъщам в себе си, но е късно. Те прегръщат купчината лед, която съм. Насред площада. До статуата на Света София, аз не мога да помръдна повече. Опитвам да избягам от тези хора. Дали пък само не изглеждат като родителите ми? Не мога да съм сигурна- две пръснати сърца се разпиляват за да оцветят обвивката ми. Виждам нощта като неясни сини и жълти петна от лампите. Красиво е как светлините се пречупват през обвилите ме ледени кристали. Осъзнавам че съм спряла и не мога да продължа. Но и това осъзнаване се блъска някак кухо в леда и залепва за него. От външната му страна. Знам че скоро ще затворя очи. Знам че скоро и моите очи ще се превърнат в безирисните очи от пътеката, които не помнят вече че някога са били сълзи... Сега само през сълзи виждам и може би за последен път виждам цветовете от лампите. Искам да се подготвя да се разделя и с тях. С всичко. Но сякаш съм се разделила още преди да ги приема. Първо бях ранима, след което бях глуха за нараняванията, не защото бях станала по-устойчива, а защото самата аз бях станала рана. Самата аз се научих да обиждам себе си по-добре от останалите, да мразя себе си по-добре от тях, да бъда повече вода от водата в която се давех, и изплувах над нея...ледът... лед станах! Всичко останало, идеите, целите, ценностите, заниманията, хората, което привличам при себе си за да махне леда, остава със залепено лице за него, става част от него, и той става още по-голям, и още по-непробиваем, като лекарства които се заразяват от болестта, като заслон, отвят от същия вятър, от който пази; като категоричната победа на нищото, изяждащо всичко което може да изяде него....и с това ставащо все по-гладно. Аз нямам майка, нямам любим, нямам приятели, имам замръзналите им лица и надежди по кожата си и болката от вината за това, че виковете ми са ги накарали да се почувстват като огън миг преди да ги превърнат в обратното. Защото всичко външно което може да ни промени, не може да ни промени, защото първо го присвояваме, т.е. го обезсилваме, както сме направили със себе си. Аз нямам дори себе си... Студът вече избожда от очите ми и последните слънчеви зайчета и ме умъртвява с копнежа да остана завинаги. Защото съм оголила себе си до бут месо, без живот, а „животът” на бутовете е по дълъг в лед. Не се съпротиволявам защото вече не ми е студено, една температура с обвилото ме ледено кубче съм. То не е кожата ми е а е мен. Не чувам нищо, не виждам нищо... оставям всичко...мир... Но изведнъж една мъничка точица в мен прогаря сърцето ми. Толкова малка, но толкова силна, защото е толкова различна от всичко друго. Виждам някаква светлинка която е с всички цветове на дъгата и рисува по ледената ми кожа детски рисунки...Те не идват отвън този път! А "кожата" вместо да ги заглуши ги уголемява като прожектор. И те светят. И постепенно около мен започват да се събират хора. Сигурно защото..та аз светя! Да...пламък ще да е... нещо което не съм изпитвала досега, но сега, когато го изпитвам имам чувството че е било с мен винаги. И хората започват да залепват за мен....Чантите им...книгите им...топето на един стреснат човечец. „НЕ!”- изкрещявам... и те ще се заледят... ще застинат завинаги до незагиващи образи смърт.. "НЕ!"-изкрещявам, този пламък ще разруши леда в мен, или мен- аз аз ли съм или вече съм лед? Но осъзнавам, че всички мои пленници, всички пленници в кожата ми, започват да се движат. Започва да се движи и тя. И аз. Танцуваме. Започват да се усмихват и оживяват- да- детските рисунки ще да са били ТЕ- Приятелите ми, любовта, детските смехове, идеите, мама и татко, хванали някоя не дотам прилична идея за ушите, всички танцуват в ....леда? ... като светещи детски рисунки и са по-живи от всякога...Превърнати в истински герои на радостта... организирани от истински чувства, идеи, преживявания, от истинска обич, от истинска идентичност. Живи картини. Винаги в движение... Винаги готови да кажат на хората на улицата, че колкото и ледени кожи да имат, колкото и да отричат себе си, колкото и външни идентичности да залепят за тях, колкото и да превръщат помощта си в своето бедствие, колкото и да изсудяват света около себе си, бивайки изстудени от него, колкото и по-голямо да става леденото блокче заедно с усилията ни да намерим какво да го стопи, колкото и от нашите спасения леденото блокче да поглъща в себе си, колкото и по-силно да става,  колкото и самото то да замразява тялото ни...дори и да го замрази цялото...в нас остава един мъничък фитил..един милиметър...колкото за свещ. Вътре в нас...в сърцевината ни. Където има и огън. И ако той се запали ще осъзнаем, че не сме ледени блокчета, а красиви огнени свещи, че не сме замръзили лицата на всичко до което се докоснем, а сме ги сгрели с течащият от сърцето си цветен парафин...станал на кожа (Да, не е ледена кожата ми!)...за да танцуват в него и да светят, за да покажат на другите ледени блокчета как да са свещи...