Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.09.2013 21:20 - писъкът на сокола или теория на принадлежността
Автор: sowhat Категория: Лични дневници   
Прочетен: 3404 Коментари: 0 Гласове:
13


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Сутрин въздухът е прозниващ и чист. Избягала от града и обичайните му шумове, само сутрин мога да усетя мириса на озон и борови иглички. Мирише хубаво и топло. Така както мирише на дом, на мама. Лятото вече измъква стъпките си, заплита косите си, но есента, есента още не е дошла.

Зиморничава съм. умората, убийственото състояние, в което съм напоследък, все по често ме придърпват навътре към познатия удобен и мек фотьойл, с димящата чаша кафе и новините на екрана на компютъра.

Не и тези дни. Тези дни, не бързам да го отворя, тихомълком изнасям чашата с кафето и сядам на пейката. Дишам, издишвам. Дори димът на цигарата и силният мирис на арабиката не могат да приглушат аромата на гората.  Чувам я как диша.

Откъм реката долита писък на сокол. Още веднъж и оше веднъж. Отчетливо, рязко различим. Вика някого. Някой му е нужен.

Всъщност не усета за спокойствие и  изчистеното ухание на гора ме изтеглиха навън, а именно писъка на сокола.

Замислих се как така цяло лято не съм го чула и се сетих защо. Ние. Хората. Притеснявахме го. Сега когато тълпите туристи понамаляха, почти изчезнаха , той се върна.

Отпивам от чашата, а той се провиква отново. Пронизително, призивно... въздухът реже лицето ми, а едни шантави слънчеви зайци притичват по гърба ми, промъкнали се през старите клони на мурите.

И усешам равновесието, което ме обзема, баланса въпреки умората, въпреки ежедневните глупости, спокойствието и чистотата, връзката си с това място, с това слънце, с тая трева и роса, със здравеца и със сокола.

Принадлежност. Аз принадлежа на това място, вече съм част от него, мога да започна деня си.

Два три небрежни гълъба се размотават по паркинга и дори не ме отразяват. Нито мен, нито цигарата ми, нито чашата ми с кафе.

Аз съм част от пейзажа.

В този момент от небето, като камък върху тях се спуска единият, с неземна сила, дори първо чувам, преди да го видя, удрящото се върху асфалта му крило, и отнася един от небрежарите...

Благодарна съм му. И той ме е приел като част от гората, част от неговия свят и място.

-          Гадно- казва колегата, видял случилото се през прозореца.

-          Живот – отговарям му, - не го уби, заради самият акт на убиване, а защото трябва да оцелее.

Лятото... е, не е миналото лято, беше странно, беше напрегнато, беше нервно и с щипка лудост, още е тук в детелината, в смолата по муровите кори, в цвета на маргаритките , в дивия мирис на здравеца, в росенето на дъжда и ромола на Демянишка река. В призива на сокола. В чашата ми кафе...

Есента още не е дошла, но съм сигурна, че някак си ще се справя,  да намеря онова, което ми е нужно и в нея.

Вече знам, принадлежим си.




Гласувай:
13
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: sowhat
Категория: Лични дневници
Прочетен: 4242854
Постинги: 921
Коментари: 24692
Гласове: 63679
Календар
«  Декември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031