социо (умираха поетите)

автор: Ема криле или хриле а може би пък остри зъби различни сте. не сте това, което искат другите не подлежат на никаква класация и касти няма антисоциализация... Господи, спаси ни  поетите те са луди и грешни, клетите... не разбират от дума и ласка ала нощем са истински бляскави и нареждат слова-броеници... после тихо се бесят на жиците.

Калина Ковачева е родена на 09.02.1943 г. с. Божурлук, Плевенско. През 1950 семейството й се премества в Свищов; 1961 г. завършва свищовската гимназия "Ал. Константинов"; 1961 г. - студентка в МГИ - София; 1963 г. - студентка във ВФСИ - Свищов; 1964 г. - студентка във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий". В периода 1968-1978 г. работи във в. "Народна младеж", след 1978 г. работи в сп. "Лада". Участник в разширения състав на националния отбор по алпинизъм: първо пътуване из Хималаите (1985), второ пътуване до Хималаите (1987), изминава сама в Хималаите над 550 км (1988). Калина Ковачева е автор на следните книги: "Трябва да те има" (поезия; 1972), "Бюлетин за времето" (1975), "Лични стихотворения" (1981, 2004), "Моята Сара" (документална повест; 1983), "Аз" (1993), "Да не забравя" (1995), "Имах приятел просяк. По хималайските пътеки" (проза; 1995), "Какво за Любовта" (1999), "Стихотворения (2001, 2004). Носител на Славейковата награда (2006).

НО КАКВО ЛИ стана с онзи мой живот,
когато тичах по замръзналия Дунав и не знаех
колко е дълбоко под краката ми, когато татко ми
ме учеше на буквите и оттогава само азбуката сричам,
когато бързах непременно да замина, а след това
едничко връщането имаше значение, когато бях
отлична ученичка, а после имах само двойки
по правилата на Живота, когато празниците бяха
с дъх на хляб и хлябът си остана най-добрият празник,
когато всичко ми принадлежеше
и аз принадлежах на всичко,
но къде отиде онзи мой живот?

Но какво ли стана с онзи мой живот,
когато книгите диктуваха деня ми, в който
любовта единствено не бе по книга, в който
с ръцете му летях нагоре, снеговете
пишеха ми името навсякъде и вятърът
не го изтри с години, думите ми бяха само истини
и сякаш с боговете разговарях аз, когато нямаше
неизпълнимо нищо, стигаше ми само поглед,
за да стигна края на света,
когато всичко носеше надежда
и самата бях надежда на нещата,
но къде отиде онзи мой живот?

Но какво ли стана с онзи мой живот
в планината с билките и езерата, с коня
Сивка Бурка, който ме отнасяше чак
до снеговете на Белуха, с тихия и светъл рис,
дебнещ зад скалите, с кедрите, с тревите
и със змиите, с приятелката ми Леандър,
но какво ли стана с думите, които произнасяхме,
с близостта непроизнесена, но къде са думите,
скалите, рисът, конят и Леандър,
вятърът до мен ли ги довея,
после той ли ми ги попиля,
но къде отиде онзи мой живот?

Но какво ли стана с онзи мой живот
сред пламъците жълти на Сахара, сред
въздуха пламтящ, къде е стъпката ми, очертана
в пясъка, къде е пясъкът на дюните, в които
спят хилядолетия, къде е въздухът, от който
дишах, в какво се е превърнал въздухът
и кой сега го диша моя въздух,
кой сега го помни моя спомен,
кой върви по стъпките ми
и къде отиде онзи мой живот?

Но какво ли стана с онзи мой живот
край реката с името Арун,
сред вълните тюркоазено-студени,
къде са пръските, които ме докосваха,
достигнаха ли до морето те,
и мъжът, приседнал на брега, и рибата,
която лакомо от дъното ни наблюдаваше,
и дърветата, къде са днес -
вълните, рибата, мъжът, дърветата,
кой ли ги сега докосва,
кой ли ги живее
и къде отиде онзи мой живот?

Но какво ще стане с този мой живот,
с хората, които не зачертаха името ми,
с плахите искрици на надеждата, със светлината
приглушена и благоуханието на нещата, когато
не съм пленница на нищо и дори - на себе си,
когато вече се измъквам от тази шумна бъркотия
на живота, но съм още тука, когато зная името
на всяко нещо и нещата ме изпълват,
когато искам да раздам, каквото имам,
но никой не посегна да го вземе,
когато идва времето да принадлежа на всичко
н нищичко да не принадлежи
на мен...

Това което ще прочетете след малко е писмо на приятелка на Калина, която по моя молба го изпрати до Мона Чобан, друга наша обща позната.
Публикувам го без редакция и корекция - истинката история на един истински човек.
Истинските истории не са по вестниците. Няма ги и в лайф стайл списанията. Истинските истории са с черно бели до сиво краски.
И докато попиваме думите на истинските хора, те си отиват и тихо и мълчаливо...

 

Mona Choban 03 юни в 14:37 Драга Мона, Калина Ковачева е на 66 години, автор на около десет поетични книги, две документална проза за Хималаите, тя е ходила там няколко пъти и на сценарий за игрален филм с реж. Мариана Евстатиева - "Търси се съпруг за мама" или нещо подобно беше заглавието.Тя е болна от диабет вследствие на което миналото лято получи тежък инсулт.Подвижни са само левият й крак и лявата ръка.Освен това вижда само силуети, не може да чете и др.Калина получи инсулта поради това, че не е приемала редовно лекарствата си.това до голяма степен се дължи на крайната наша мизерия, лошото здравеопазване, но и тя си има известна вина.Истина е, че лекарствата за инсулта, които пациентът трябва да си купи сам са на стойността на половината й пенсия.Калина е със запазено съзнание и говор, почти няма промени в лицето.След инсулта синът й Владко , който е завършил режисура и снима сега някакви клипове и с това се изхранва, той продаде апартамента на Калина и я настани в частен хоспис, за който плаща по 1200 лв. на месец, отделно лекарствата.Хосписът е добър и има рехабилитатор.Аз ходих в Мин.на културата при един от съветниците на министъра/Ужас,как можаха да го назначат този!/ още миналата година,за да потърся помощ за Калина.Резултатът е нулев.Също така и от СБП, където тя членува - никаква реакция.Затова ние, десетина приятели горе-долу нейна възраст решихме да направим този концерт- рецитал и да съберем някакви средства за нея.Някои казват, че в това състояние никъде няма да я приемат за рехабилитация, поне не в България. Но аз мисля, че при една следболнична и по-сериозна рехабилитация и други грижи - операция на очите напр., тя би могла да се вдигне и да може да се обслужва сама.Толкова са тъжни нашите български истории!Това е в общи линии. Благодаря ти за отзивчивостта!

Моля ви за помощ.
БАНКОВА СМЕТКА ЗА КАЛИНА КОВАЧЕВА:
БАНКА "ДСК"
IBAN: BG11STSA93000017949645
BIC: STSABGSF
ВЛАДИМИР ГЕОРГИЕВ
нека бъдем хора, според силите и възможностите си.
Благодаря Ви!
 

 

Не познавам лично Калина Ковачева. Не познавам лично нито приятелите, нито семейсвото и. Е, защо ли тогава да помагам? Защото познавам децата си, защото познавам поезията на Калина. Защото децата ми, родени през 1996 и 1998, четат поезия/да,да истина е/, защото са гледали "Търси се съпруг за мама" и той им е разказал за моето детство това, което аз не успях. Защото дори да нямам пари в излишък имам глава на раменете си, която надявам се може да мисли. Защото все още вярвам, че човещината и съпричастността не са само думи, а намерения водещи към действия. И знам, че не съм единствената.
Това е една история в която няма сензация, няма екшън, но има живот. Животът такъв, какъвто е. Но именно този живот се прави от мен, от него, от нея, от нас. А аз искам да съм част от смисления живот, в който даването е повече от взимането. Искам да съм жива.

от 18 часа в зала 10 на НДК ще се състои благотворителна литературно-музикална вечер в подкрепа на Калина.

заведения за следболнично лечение, всичко е частно и ти отива цялата заплата, понякога и не стига за да поддържаш живота на родителите си. Аз се пека вече година и половина на този огън и хич не ми е лесно. Увеличават възрастта за пенсиониране, а в същото време няма кой да гледа възрастните ни родители, държавата не се интересува от нашите ангажименти към тях. Чувствам се като роб, защото все едно, че работя без пари. С едната ръка ги получавам, а с другата ги давам, работя заради стажа, за да имам някаква пенсия, която да не ми стига за лекарства, ако ми се наложи. И ако това е живот.

Подкрепям Ви,приятели! С диабета и аз съм стар познат,така че знам за какво става дума.Успех на начинанието и задочно-здрав да е духа на Калина...

подкрепям ви.
Едно нещо само не мога да разбера и сигурно ще задам риторичен въпрос.
В каква държава живеем, след като хора с принос към културата й, живеят и умират в нищета, първо ми идват наум Христо Фотев и Константин Павлов. Или както в случая и не само в този, много станаха напоследък - приятели и почитатели събират пари за лечението им.

И същото време чалга гърлите получават за половинчасово новогодишно мечене 5-цифрени хонорари.

http://www.btv.bg/news/story/149695

Тъжно е ...