ще започна ведро по понеделнишки с откъс от един детски стих, в който се казва следното:

" все за нещо ще намери
  дасе начумери
  ту му млякото горещо
  ту пък друго нещо ..."

забелязала съм, че все по -често се оплакваме -
от времето, от деня , от работата, от правителството, от кризата и шефа, от човека до нас, от близките си...
тоест най лесната работа е да намерим защо да се начумерим.

в тия мигове се сещам за баба си // лека и пръст и дългите години, в които след като загубихме първо тате, а после и чичо
аз от внучка трябваше да се превърна в утешител.

никак не е лесно, да кажеш нещо на майка загубила и двамата си сина. особено, когато вече е загубила жаждата за живот и се моли на Бог ежедневно да я прибере. още по трудно е, когато един от тези синове е баща ти и също нямаш обяснение защо.
но най-страшно е да трябва да утешиш тази майка и това да е бабата в чиито ръце и поли си израснала.
и да разбереш, че сте си разменили ролите. и че ти трябва да си големия в този случай.

не знам как се утешава. не знам как се поема такава утеха. не знам как се преживява такова нещо и бога ми , дано никога не го науча.

в най трудните и тежки мигове, можех само да цитирам Библията:

Бог, на никого не отрежда по тежък кръст, от този, който е в състояние да носи.

снощи прочетох една приказка.
ето я и нея

„Живял някога буен и своенравен момък, който имал късмета и щастието да расте сред добри и скромни родители. Благодарение на старанието и трудолюбието им той не бил лишен почти от нищо. Когато дошло времето им и те напуснали тази земя той получил в наследство не само къщата, в която живеели, но също и двадесет декара земя, засята с пшеница, петнадесет плодни дръвчета, три коня, две крави, множество птици и няколко златни монети. Имуществото, което наследил било достатъчно за да се задоми и заживее спокойно. Тъй като това което придобил съвсем не било малко, съответно без много усилия, но при добра организация, то можело да му носи достатъчно за да изхранва бъдещето си семейство. За това обаче се изисквала известна воля и постоянство, които за съжаление той не притежавал. Не минало много и момъкът се залюбил с красива и умна девойка, за която скоро се и оженил. Не след дълго тя го дарила с три прекрасни здрави деца – две момчета и едно момиче. Годините минавали, децата растели, а с тях и грижите и нуждите по отглеждането им. Задълженията и отговорностите на вече възмъжалия момък неусетно ставали все по-големи и по-големи, което съответно го плашело все повече и повече.
Веднъж, преуморен от дългия и изморителен ден, вечерта, когато всички били седнали около масата и вечеряли, той изненадващо се оплакал, че кръста, който Господ му е отредил да носи е твърде тежък за него и че от доста време насам едвам издържа под неговата тежест. Преданата му съпруга и деца не отвърнали нищо. Натъжени те продължили да тропат с лъжиците в купичките си и да сърбат от супата.
Когато привършили с вечерята и легнали да спят с момъка се случило нещо необикновено. Той бил грабнат от два ангела, които изведнъж го повели право нагоре като го представили пред самия Божи престол.
„Знаеш ли защо си тук? – попитал Господ.”
Душата на момъка силно се смутила, но той запазил самообладание и отговорил, че няма никаква представа.
„Преди няколко часа, когато вечеря със семейството си ти каза нещо, което силно разстрои сърцата им. Тяхната болка бе толкова голяма, че Аз реших да пратя ангелите си, които да вземат душата ти докато спиш за да ти покажа нещо, което много малко хора са имали късмета да видят приживе.”
След като казал това Господарят на всичко махнал с ръка и пред момъка се разкрила чудна картина. Той изведнъж видял всички свои съселяни. Повечето от тях спели, но имало и такива, които въпреки късния час, продължавали да вършат нещо по къщите си. На пръв поглед нямало нищо необичайно. Неволно момъкът обърнал въпросително погледа си към Господ. Тогава Господ отново махнал с ръка; този път пред момъка се открила картина, която толкова силно го смаяла и учудила, че той за дълго време останал като вцепенен. На раменете на всеки, без изключение, изведнъж, незнайно от къде, се появил по един кръст. Някои от кръстовете били малки, други по-големи, но имало и такива, които с размера си надхвърляли и най-смелото човешко въображение. Силно изплашен от видяното момъкът понечил да каже нещо, но не знаел какво.
„Искаш ли да видиш и твоя кръст? – попитал Господ.”
„Ъъъ... да – едва доловимо промълвил момъкът.”
Тогава Господ открил пред него собственото му тяло и той видял себе си да спи сладко.
„Какво виждаш? – строго попитал Бог.”
„Себе си – с треперещ глас отвърнал той”.
„А кръста си виждаш ли?”
Момъкът не отделял очи от тялото си, но уви, за разлика от съселяните си, върху неговите рамене не можел да забележи нищо.
„Взри се още! – настоял Господ.”
В този момент, със големи усилия и неимоверно напрежение, момъкът едвам успял да съзре и разпознае кръста върху собствения си гръб. Веднага след това той паднал ничком пред Твореца и горко заплакал.
Кръстът, които видял бил не по-голям от… бобено зърно.”

""Горски дух"" от Мартин Ралчевски

и всъщност, замисляме ли се, че когато се оплакваме, носим точно кръста, които можем да поемем като тежест?

Замисли ме...Перифразирано, може да се чете и - цени това, което имаш, защото утре може и да го няма....
Благодаря ти :)

това беше идеята :)

Много поучителна история, наистина.

Кръстовете не се мерят и не могат да се сравняват, затова е приказка.

въобще не е това идеята

има значение онова, което всеки може да открие за себе си.
нали :)

а това, че е приказка трябва да ти подскаже, че идва реч за поука.

а поуката, всеки сам ще я открие и повярвай, това което ще науча аз, едва ли е същото, което ще откриеш ти.

:)

и аз така реших снощи

това си е живо изопачаване, ама нейсе

:)

това е абсолютно вярно, първо носим колкото можем да понесем, и второ несправедливостите са тук на земята, измислени и въдворени от нас самите ! Хленченето е пагубно, вярата и действието са градивни ! В Притчи 3:5 е писано "...уповавай се на Господа от все сърце и не се облягай на своя разум. Във всичките си пътища признавай Него и той ще оправи пътеките ти..." Ем, помни, че изпитанията са за силните ! Прегръдки и много усмивки :)))

се радвам, че разбираш това :)

удоволствие си ми

и ти :)))))

И да се оплакваме и да негодуваме, файда няма!
По-добре да се радваме на всеки изживян ден!

е:)

:)

Много готино! За човешките неща.

има огромна разлика между мога и искам...
между трябва и искам, между налага се и искам.
А май само в искането е разликата.

Хубаво е да го прочетат повече хора!Благодаря за хубавия поучителен разказ!

вместо да се оплаквам, да се усмихвам и да действам.

Поздрави, Соу!

Прекрасно написано :))) Няма как да не го оценя :)))