ако излизах от ъглите на собственото си недоволство щях да сплета живота си на плитки една от ляво за всички терзаещи сърцето ми неща и още една от дясно – за разума с път по средата останал за да премине по него духа ми вместо седем по седем зими, розова ластичка розов фейс

face to face  за приятели

хайде вижте усмивката ми ако отварях прозроците на душата си нощем

щях да си купя още малко блондор и да залича белият по рождение кичур

който сякаш крещи на света тя е белязана зад полусвитите ми клепачи виждам разстоянията които никак не ни приближават

и  да успея да се нарисувам върху стените на приятелите си

(о по дяволите и тук ли стени) да се облека в стил гръндж и да провокирам въображението ви или онова на поредният ми терапевт, както и поредният ми графит: здравей, мърдаш ли ако умеех да разговарям през въжените мостове и гърбиците на пространство и време съвсем подсъзнателно имам нужда да знам че сте добре дори аз да не съм

в петък вечер шти разкажа приказка:)

мърдаме. Ала и ти да мърдаш. Добре да си и добре да мърдаш.