помня вързопа в ръцете си .двадесет годишни. гледах го и се удивлявах - боже , колко е съвършена.
знаете ли кой е първият въпрос, който си зададох?
не, дали ще се справя. не,  дори ще бъда ли добра майка. не, дали ще е трудно.
питах се боже, дали я обичам.
и не можех да си отговоря.
не беше любов от пръв поглед.
но след шест часа, когато гладните му устнички се впиха в гръдта ми вече имах отговор - обичах я повече от всичко на света.
любовта ни започна от първото кърмене.
наблюдавах съвършено изписаното й личице и гордо си мислех:
Господи, тя е мое творение.
така се започна.
после дойдоха часовете недоспиване, коликите , порастването, първите зъбчета , първата крачка.
нека ви кажа нещо - бях печелила много конкурси и много награди. бях виждала името си по разни табла вестници и списания- бяха ме приели студентка, бях донесла стотици отлични оценки у нас , бях  се омъжила , но нищо , нито един миг не може да се сравни с гордостта , която изпитах, когато тя направи първата си крачка.
почувствах се неземно невероятно щастлива, все едно ми бяха дали Нобел.
като се замисля сега от житейската си позиция и изминатият път нито една моя победа в каквото и да е не ме радва толкова, нито по същият начин.
плачеше много. изнурителни дълги часове , които трябваше да поделя между нея и учебниците.
носех я на ръце с часове и си повтарях като мантра:
моля ти се млъкни, моля те , моля те .
целувах безпомощна мокрите й страни и изпивах сълзичките й безсилна да й помогна.
на моменти полудявах и си мислех : Господи ще има ли край?признавам си имаше дни, които ми идваше да я хвърля, но онази първа нишка вече ни беше свързала до края на живота ни.
минахме през много кошмари.
токсоплазмозата. безкрайното дупчене на малката ръчичка, за поредната доза кръв за изследване.
месеците лечение.
алергиите.
първата ни раздяла.
смяната на града и училището.
нейното отдръпване.
тежкият пуберитет.
лошите компании.
минахме през това и оцеляхме.
и сме заедно, дай боже до края на дните ми .
днес, тя е тази, която бърше сълзите ми .
странно ли ви се вижда?
пак ще повторя това което казах вчера: единственото нещо, което е само мое и е завинаги са децата ми .

Целият свят се събира в собствените ни деца.
Всички чувства и мисли, понякога са само за тях!
Трудно може да го разбере човек, който не го е изживял!

мисля че подсъзнателно всяко момиче го знае :)
благодаря ти кроти :)

ние с мойта постоянно се караме коя повече обича другата.
"мамо, аз те обичам още повече отколкото ти ме обичаш" - това в отговор на мойто обяснение в любов :)))

в два чифта очи,от които наднича продължението на моята любов и моят възторг от живота :)
Богата си, Ем!Животът ти се усмихва с нейната,твоя усмивка :)

че си права . няма по голяма скъпо/ценност :)

:)

йо, днес просто исках да опиша първата си тръпка на майка.утре ще разкажа за малката или защо да имаш деца е богатство. :)

Аз пък се гордея с теб, че така добре си го описала...чувството, което в повечето случаи е неописуемо! :)

Те са наша болка, но и безмерно щастие! :)
Сега се наслаждавам на нови мигове и ново общуване...Те са нашият живот и смисъл! :)

благодаря ти .
така е :)

Тези са най-трудните ни любови:) Но и най-истинските. Не ги намирам нито за постижение, нито за победа. Те са просто: ЖИВОТЪТ

с главна буква.
наскоро говорихме с малката и й обясних че и след милиарди години пак ще съм нейната мама и пак ще я обичам. просто няма начин любовта да се разпадне в друго :)

Колкото и да ги "критикуваме" като родители, ние сме първият и последният пристан: на любовта, която обгръща всичко и твори "любов":)
Целувки на двете ти красавици, но най-много на теб!

макар и да съм възприел (може би бъркам) онези думи на К. Джубран "Вашите чада не са ваши чада.
Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот.
Идват чрез вас, но не са из вас.
И макар да живеят с вас, не ви принадлежат"

Е - мисля си, че това е едно от нещата, което е най-много "твое"/"мое", защото гледането на децата ми бе свързано най-много с раздаване от мене си и най-малко с недоволство заради каквото и да е. Не, че е нямало криви моменти и да не ми е било горчиво - не, но това е най-прекрасното всеотдаване в живота, за което не съм имал и един миг съжаление.

пари положение и приятели се губят и се печелят.
детето си остава твое дете дори когато си загубил всичко.
хубава мисъл на джубран :)

целувки и от нас за теб :)

малка моя:)

успя да ме разревеш...Сякаш всичко ми мина на лента...Да сте живи и здрави и двете - дълги, дълги години...

ти си последната усмивка която бих искала да разплача.
прегръщам те много много

малка моя, до бурите, спя...