Пресече улицата. Мръсни билетчета танцуваха в праха около спирката. Повървя още малко надолу и в очите му се надигна онази дълга и шумна алея, насред която винаги се чувстваше така сам и далечен, толкова свой и чужд.

Ръката му познаваше всеки допир на обелените фасади, пейките с пластове стара боя, номерата на къщите, дърветата с високи и гъсти корони като стари градски госпожи, носещи тайни в дълбините стига да пожелаеше някой да спре и да слуша. Нищо не се бе променило тук.

След толкова много години, светът завърташе виенското си колело, но накрая винаги спираше на едно и също място - там откъдето си се качил и само лекото замайване припомняше оборотите на движението във високото и вятърът, опитващ се да ти изтръгне мислите.

Едно докосване го сепна. Обърна се.

- Простете, припознах се!

Жената бързо отмина. Леките и стъпки извикаха у него спомен за нещо тръпчиво, но близко и съкровено.
Силуетът и се заклещи в правоъгълника на мислите.
Тогава си спомни момичето.

***

Улицата се завъртя. Тя отвори вратата.

- И аз не знам какво искам да напиша - каза той.

Цигарата му догаряше в препълнен пепелник, а димът се извиваше гъсто и лъстливо около него. Скъса листа и се загледа в морето шумящо и напиращо сякаш от дълбините на спомените му.

- Не, Ем няма да умре в този разказ!

Сложи нов лист в пишещата машина и пръстите му овеществиха една друга Ем, която умееше да обича, умееше да плаче, да ревнува и да се страхува от празните стени на спомените. Тази Ем искаше той - крехка и чувствена, малка и стъклена. Да го приласкае и понесе с малките си ръце, с малките си целувки, разкъсала ефирните си дрехи и условности. Неговата, Ем. Истинската, Ем….

И този лист скъса. Не му хареса чупливоста на момента.

- Тънко е - каза - стъклото.

Кошчето се препълни от смачкани подобия на една неуловима жена.

Чуждата Ем, плачещата Ем, топлата Ем, студената Ем…

Нов лист:
Лъжкинята, порочната, властната, нежната, ранимата… Ем.

Нов лист:
Потайната, близката, смелата, мрачната…

Цялата стая потъна в сивеещи топчета смачкана хартия. После с тях се напълни коридора и хола. Нови листи трупаха грамадата на неутолението. Дори тясната баня бе затрупана. Всичко.

***

- След месец го открили. Случайно. Казват, някаква жена - негова позната. Отворила вратата и върху и се посипала планина от хартия. Едва го изровили от купчината, която стигала почти до тавана.

Стискал пишещата машина, а устата му била пълна с недоизядена хартия. Успели да я извадят, а на нея пишело - ВСЪЩНОСТ, ЕМ НЕ СЪЩЕСТВУВА!

Сега стои притихнал на леглото в психиатричната клиника. Съседи още разказват историята му. И такива неща се случват в живота. Вече нищо не би ме учудило, госпожице.

Жената се усмихна мило.

- Извинявайте, не се запознахме.

Около час бяха стояли на пейката.

- Приятно ми е - Жан. А, вашето име как е?

Момичето отпи последната глътка кафе от пласмасовата чашка, погледна го и отговори:

- Ем.

автор:Албена Попова