Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.11.2007 09:05 - зона за четене - Мистър Бог това е Анна
Автор: sowhat Категория: Лични дневници   
Прочетен: 8787 Коментари: 25 Гласове:
0

Последна промяна: 09.11.2007 11:50

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Господ говори английски

   "Разликата между хората и ангелите е много проста. повечето от един ангел е вътре, а повечето от един човек е навън."

   Анна беше на 6 години. Понякога я наричах Дребосък. На 5 знаеше за смисъла на живота и какво е Любовта. Освен това беше лична приятелка и съветничка на Господин Бог. Мистър Бог, всъщност. И понеже ангелите, разбира се, говорят англисйки, се предполага, че и началникът им го прави. Мистър Бог, значи. Анна беше много образована. Теология, математика, философия, поезия и градинарство - нищо не й беше чуждо. На всеки зададен въпрос имаше отговор. Понякога отговрът се забавяше, но след няколко седмици или даже месеци, неизменно се появяваше. Някои неща се нуждаят от време. А отговорите й бяха директни, прости и много точни.
   Тя не отпразнува 8мия си рожден ден при нас. Преди това загина при злополука. Умря с усмивка и последното й изречение беше: "На бас, че Мистър Бог ще ме пусне на небето си." И аз не се обзалагам в противното. Със сигурност го е направил.
Познавах Анна около три години и половина.
Някои хора са известни, защото са обиколили света с платноходка или са обядвали на луната. Всеки ги познава. Мен не ме познава почти никой и въпреки това мисля, че имам право на слава, защото познавах Анна. При това - доста добре. Най-добре всъщност отвътре, защото както вече казахме, "повечето от ангелите е вътре". А това е историята за това, как се запознах с Анна. Оттогава срещнах още два ангела. Но това са други истории.

 Фин

 

Наденички със стафиди

   Казвам се Фин. Разбира се не наистина, но така ме наричат всички и ми отива. Висок съм, много висок даже. Един и деветдесет и два. Седемдесет килограма, на 19 години - тогава. Любимото ми занимание бяха горещи наденички и стафиди в шоколад, но не едновременно, естествено.
   Най-обичах да се шляя нощем около пристанището, особено, когато беше мъгливо. В една таката мъглива нощ започна животът ми с Анна. Pазхождах се по улицата. Беше доста тъмно и къщите хвърляха обвити в мъгла сенки. Хлебарницата беше още осветена, макар и отдавна затворена. В отвратително влажното време, в светлината на витрината седеше малко момиченце върху желязната ограда. В този квартал децата често скитат до късно по улиците. Но това дете беше различно. Защо беше различно, вече не помня. Седнах до нея. Така седяхме три часа. И до днес съм убеден, че някак ме омагьоса. Това е единственото обяснение...
  - Мръдни малко, - казах аз.
Тя се премести и нищо не каза.
  - Вземи си наденичка.
Тя поклати глава:
  - Твои са.
  - Аз имам цял куп наденички. Освен това изобщо не съм гладен, - отвърнах аз.
Тя отново не отговори. Затова сложих хартиения плик с наденичките между нас. Светлината, която проникваше от витрината, не беше особено ярка. Малката седеше в сянка, така че можех да видя само, че беше невероятно мръсна. Под ръка стискаше парцалена кукла, а в скута си държеше очукана кутия с цветни моливи.
Така мълчахме половин час. Видях, как ръката й бавничко пропълзя към наденичките и изпитах дълбоко щастие, когато малко по-късно чух звука от пукащата им се кожа между зъбите й. Една или две минути по-късно ръчичката отмъкна още една наденичка, после трета. Аз измъкнах пакет цигари от джоба си.
  - Разрешаваш ли да пуша, докато ядеш? - попитах.
  - Какво? - в гласa й прозвуча тревога.
  - Мога ли да запаля една, докато се храниш?
Тя се извърна, коленичи върху тротоара и ме погледна в очите.
  - Защо? - попита.
  - Майка ми държи на доброто ми възпитание. Не е учтиво да се бълва дим в лицето на дама, докато яде наденички.
Малката за момент се втренчи в половинката наденичка, която още държеше в ръка и попита:
  - Защо, харесваш ли ме?
Аз кимнах.
  - Тогава си запали една. - Тя се усмихна и натъпка остатъка от наденичката в устата си.
Аз й поднесох запалената клечка кибрит. Тя духна и при това ме обсипа с дъжд от малки сдъвкани парченца наденичка. Изведнъж се стресна. Никога няма да забравя погледа й. Стисна зъби. Лицето й се изкриви в очакване на шамара. Какво е изразявало моето лице в този момент, не знам. Във всеки случай от нея се изтръгна такъв жален звук, какъвто никога преди това не бях чувал и не искам никога да чуя отново. Този звук ми заседна в гърлото и аз започнах да се смея. Какво друго можеше да направи човек при толкова много детски страх и детска мъка? Смеех се, смеех се и не можех да престана. Тогава видях, че и тя беше започнала да се смее. Пред мен вече не коленичеше жално кълбо страх. Смееше се, клекнала на тротоара, с лице към мен и се заливаше от смях. Колко ли пъти през следващите три години съм чувал този смях. Не звучеше като сребърни камбанки. По-скоро като смесица между кучешки лай, звук на мотор и помпа за гуми.
Хванах я за раменете и я поставих на крака, на една ръка разстояние от мен. След това последва погледът, който принадлежеше само на Анна. Загледа се в мен с широко отворена уста и още по-широко отворени очи. Цялото й мъничко тяло се тресеше. Ръцете, краката, пръстите, всичко трепереше. Пред мен стоеше мъничък вулкан. Смееше се и не можеше да престане. Опита се да каже нещо, но не се получи.
  - Ти... ти... ти, - смееше се тя. След това успя да изтръгне едно изречение - Ти, ти обичаш ли ме?
Какво можех да отговоря? Имаше само един отговор.
  - Да, - казах.
Тя се засмя, докосна ме с показалец и се завъртя около уличната лампа:
  - Ти ме обичаш, ти ме обичаш.
Миг по късно каза:
  - Аз изобщо не съм жадна.
Така че отидохме в най-близката кръчма и купихме бутилка бира. Анна искаше "смешната бутилка с бялото копче вътре".
  - Хайде да се върнем обратно при хлебарницата, - ухили се тя.
И така пак седнахме там - малката и големият. Не мисля, че изпихме дори половината от съдържанието на смешната бутилка, защото се оказа, че е къде-къде по-забавно да разтръскаш здраво газираната течност и ето - върху тротоара се изливаше шадраван бяла пяна.
  - Сега ти, - пъхна ми тя бутилката в ръцете. Не беше молба, а заповед. Аз я разтръсках с всичка сила и капачката изкочи, а върху нас заваля бирена пяна. През следващите часове имашe още смях, още наденички, още бира и още стафиди в шоколад. Анна се провикваше след минувачите:
  - Хей, вие там, той ме обича, той ме обича!
Изкатери се по стълбите на отсрещната сграда и победоносно се изправи пред мен:
  - Аз съм по-висока от теб!
Някъде към 10 и половина седна в скута ми и започна сериозен разговор с Меги, парцалената кукла. Аз се намесих:
  - Хей, време е да си лягаш. Къде живееш?
Тя отвърна бавно:
  - Никъде. Избягах.
  - А майка ти и баща ти, те къде живеят?
Отговорът можеше да бъде със същия успех "Тревата е зелена, небето е синьо". Тя само каза:
  - Тя е тъпа крава, а той е пияница. В скапаната им къща няма да стъпя никога повече. Ще живея при теб. Малко странна заповед, на малко странен език. Но какво можех да направя?
  - Добре, хайде да тръгваме, утре ще помислим.

 

Къпане в кухнята

  Oттук започна моето възпитание. Бях се сдобил с голяма кукла - но не от пластмаса и натъпкана с стружки. Моята беше жива - като бомба на два крака. На мен ми се виеше свят, сякаш бях прекалил с обиколките на въртележката и изобщо не се учудвах, че куклата, която бях спечелил на стрелбището, сега вървеше до мен и беше твърдо решена, да не ме напуска повече.
  - Ти всъщност как се казваш? - попитах.
  - Анна. А ти?
  - Фин. И откъде идваш?
Никакъв отговор. И това беше първият и последен път, в който не получих отговор на зададен от мен въпрос. Чак по-късно открих причината. Тя се страхуваше, че ще я върна при родителите й.
  - Кога избяга от вкъщи?
  - Амииии... преди три дена.
  Прескочихме влаковите релси, което беше забранено, но пътят беше по-кратък. Вмъкнахме се през задния вход в кухнята. Светнах лампата и за пръв път я видях наистина. Един Господ знае, какво бях очаквал, но със сигурност не това, което се разкри пред мен. Изобщо не става дума за това, че беше мръсна или че роклята и беше по-голяма с 5 размера. Просто беше смешна гледка - бира, мазни петна и боичките от кутията. Изглеждаше като подивяло свинче - боите бяха разпределени грижливо върху цялото малко момиченце. Изглеждаше толкова забавно и при това беше толкова дребна, че я вдигнах, за да може да се види в огледалото над скрина. Усмивката и грейна като
пролетен ден. Самият аз изглеждах почти по същия начин. "Красива двойка" - както каза майка ми по-късно.
  Във всеки случай сега заблъска по стената. три пъти. Бум-бум-бум. Това беше сигналът ни. "Ти ли си? Аз вече си легнах. Вечерята ти е във фурната и не забравяй да спреш газта." Обикновено се провиквах "Окей!", но днес беше различно. Затова извиках в коридора:
  - Мамо, ела да видиш какво съм донесъл.
Майка ми никога не се учудваше от нищо. Никога на се ядосваше заради някакви глупости, например заради котката Боси или кучето Печ, или заради 18годишния Керъл, който живя две години при нас, нито пък заради Дани от Канада, който просто остана - 3 години. Някои хора събират пощенски марки или капачки от бира. Моята майка събираше деца, които се бяха загубили, събираше изоставени деца, изоставени кучета, котки, папагали. Ако през онази нощ й бях довел изоставен лъв, нямаше да каже нищо, освен "горкото животинче".
  Тя влезе. Един поглед й бе достатъчен:
  - Горкото дребосъче,- извика. - Какво са направили с теб?
След това погледна мен и кротко отбеляза:
  - Изглеждаш като прасе. Отивай да се измиеш.
После коленичи на пода пред Анна и я прегърна. Само за момент. И тогава започна операцията "баня за Анна". Хвърли ми поглед, който означаваше "колко време смяташ да оставиш детето да стои в мокрите парцали?". Кухненската врата се отвори с трясък и тя се провикна:
  - Стен, Керъл, ставайте веднага!
Стен ми е брат. По-малък е от мен с две години, а Керъл е едно от изоставените деца. Тенджери с вода се грееха на котлона, домъкна се цинковата вана, сапун, четка и хавлиени кърпи. Нямахме баня. Накрая съблякох Анна. Тя седеше мълчаливо на кухненската маса, с кръстосани пред себе си крака. Стен каза отчетливо:
  - Боже Господи!
Керъл прошепна:
  - По дяволите!
А майка ми гледаше огорчено и мълчаливо. За един момент кухнята се изпълни с омраза срещу неизвестното - белези от побои, сини петна, натъртвания по цялото тяло. Кой се бъдеше отнесъл така с дребосъчката? Но тя седеше там и се усмихваше. Цялото й малко телце се усмихваше в своята безпомощност.
  Мисля, че в този момент Анна беше за пръв път в живота си истински и напълно щастлива. След банята я увихме в една от старите ризи на Стен. Разбира се, че беще прекалено голяма, но това нямаше значение. Питахме ли, питахме. А отговори не получихме. Освен това отговорите на толкова много въпроси можеха и да почакат до утре или вдругиден. Стен и аз постлахме на Анна да спи на старото кожено канапе. Аз спях в хола, една стая, натъпкана с прашасали стайни растения и всевъзможни дреболии. Между нейното канапе и моето легло имаше завеса, окачена на дървени халки. Чук-чук-чук, правеха те, когато някой отместваше завесата. Отвън пред прозореца стоеше улична лампа и светеше слабо през дантелените пердета, така че стаята беше винаги осветена. Денем и нощем профучаваха влакове. Вече споменах, че жилището ни се намира почти до самия перон. След 19 години така бях свикнал с шума, че сигурно щях да се стресна, ако някоя нощ влаковете не минаваха.
  Леглото на Анна беше оправено. Тя все още седеше кухнята, на стария плетен стол. Боси, котката, мъркаше в скута й, а Печ, най-прекрасния помияр, който някога е съществувал, с благоволение беше седнал в краката й и удряше пода с опашка. Няколко локвички все още напомняха за продължителното плацикане.
   А ние всички имахме тази топка в гърлото, това смешно усещане, което обхваща децата при мисълта, че скоро, днес, след половин час е Коледа. Анна ме беше попитала преди два часа "Обичаш ли ме?". Сега се радвах, че бях казал "да". Да - това беше достатъчно.
Майка ми ни изкомандава:
  - Марш по леглата. Иначе утре няма да ни бива за нищо.
Вдигнах Анна и я занесох до канапето. Исках да я завия, но сбърках.
  - Ти не се ли молиш?
  - Е, моля се, но после, когато и аз си легна.
  - Искам сега да се помолиш заедно с мен.
Така че коленичихме пред грозното канапе и Анна започна да се моли:
  - Мистър Бог, тук е Анна. Благодаря ти, че Фин ме обича. Само това исках да ти кажа. А сега лека нощ.
Мистър Бог получи въздушна целувка - все някак щеше да стигне до него. Аз също получих една. А после се въртях половината нощ в леглото и не можех да заспя.
  Мъглата се разстилаше около лампата пред прозореца. Нещо изведнъж се беше променило. След два часа чух дървените халки - чук-чук-чук. Анна се примъкваше тихичко.
  - Хей, дребосък, - казах.
Тя прошепна:
  - Може ли да дойда при теб?
И вече се беше сгушила под завивката и притисна главичка до гърдите ми. Изобщо нямаше нужда да говорим. Сълзите й се стичаха по кожата ми. На другата сутрин се събудих от неумело подтиснат смях. Анна все още лежеше в леглото ми, а Керъл стоеше до него, вече облечен. И всичко това за по-малко от 12 часа.

 

Мистър Бог не е проблем

  В продължение на седмици се опитвахме да разберем, откъде идваше Анна. Питахме благо, питахме с хитрина, твърдяхме, че всичко знаем. Безуспешно. Тя мълчеше с изражение, сякаш е паднала право от небето. Поне на мен така ми се струваше - Стен разбира се, беше много по-рационален и отхвърляше подобни предположения. Всичко, което успяхме да изкопчим, беше декларацията, че няма да ходи в никакво "скапано полицейско управление". Е, възможно е да го беше прихванала от мен. При това аз добре се разбирах с полицията. Навремето имаше един израз - "Полицаят - твоят закрилник и приятел". Момчетата понякога наистина помагаха, когато те хванеха с не съвсем чисти дела. Не можехме да отидем с Анна в полицията. А освен това искахме да я задържим.
  За няколко дена беше узурпирала властта. Децата на улицата се биеха за нейното благоволение. На дама, на стъклени топчета, всеки искаше да играе с нея. Това, което тя не знаеше за пумпалите, скачането на въже и криеницата, не беше интересно и за другите.
Нашата улица - 20 къщи - беше нещо като "Обединените нации". Освен на зелената и синята, имаше представители на всички раси. Беше интересна улица. Никой нямаше пари. И не мога да си спомня, някога, по което и да е било време на деня, вратите да се заключваха. Прекрасна улица. Хората бяха вежливи. Но няколко седмици, след като Анна пое управлението - да, така може да се нарече - хората не бяха просто вежливи, те сияеха. Дори своенравната Боси се разтапяше от удоволствие. Тя беше бойно настроено чудовище със заострени уши, което смяташе всички човешки същества за кръгли идиоти. Но под влиянието на Анна ставаше кротка. Вече не скитосваше и приемаше Анна за равнопоставена. Аз можех да си издера гърлото да я викам, тя дори нямаше да наостри уши. Но пък беше достатъчно Анна да прошепне "Босииии" във въздуха и тя изникваше за секунди, като призрак. Иначе беше 6-килограмова хала. Когато откриеше храната си, прилежно завита във вестник на перваза на прозореца, не я отмъкваше, а чакаше в скривалището си, докато някой протегнеше ръка. Тогава се изстрелваше оттам с изправена козина и наострени нокти, за да защитава храната си и мигновенно да я погълне. Моите изподрани до кръв ръце бяха най-доброто доказателство. Анна опитоми котката за един ден. С вдигнат показалец държа реч за порока на лакомията и добродетелите на търпението. След това Боси прилежно си изяде месото за пет минути, а не за обичайните 30 секунди. Дори позволи на Анна да я нахрани. А по ръцете й нямаше дори драскотинка.
  Печ, кучето, седеше с часове, свито в краката й и виеше все нови и нови мелодии, към които барабанеше такта с опашка по пода.
Анна беше магьосница, но никого не омагьоса като мен. Когато по-рано майка ми ме питаше, кога ще се прибера, изръмжавах в отговор нещо от сорта на "по някое време преди полунощ". Сега всичко се промени. Отивах ли сутрин на работа, Анна ме изпращаше до ъгъла, лепваше ми мокра целувка, поглеждаше ме изпитателно и казваше: "До 6 часа".
  Неотдавна още по пътя ми към дома имаше редица халби бира, пъбове и и кръчми, в които срещах приятели. Сега вече не ги виждах. Просто се прибирах вкъщи. Завиех ли зад последния ъгъл, тя ме чакаше там. Червените й коси се надпреварваха по яркост с отровнозелената й панделка. Понякога тръгваше към мен бавно, със сериозно изражение и само лекичко докосваше ръката ми за поздрав. Понякога се хвърляше като бърз влак в отворените ми обятия. Вървяхме ръка в ръка и мълчахме или пък ме заливаха многото въпроси, започващи със "Защо?", "Как?" и "Колко?" Имаше толкова проблеми. Само Мистър Бог не беше проблем. Него Анна отдавна го беше решила.
   Грозното съществуваше, за да го превърнем в красиво, тъжните хора трябваше да бъдат направени щастливи и при всичко това Мистър Бог беше партньор, на който можеше да се разчита. Задачата му беше, да участва навсякъде.
Библията, например, беше абсолютно излишна. Посланието беше елементарно и всеки полуидиот можеше да cxване смисъла за най-много 30 минути. Религията съществуваше, за да действаме, а не, за да четем, какво бихме могли да направим. Библията беше нещо за първолачета. Анна отдавна беше надрастнала този стадии.
   Веднъж нашият свещеник я запита:
  - Вярваш ли в Бог, Анна?
  - Да.
  - А знаеш ли какво означава Бог?
  - Да.
  - Е, какво означава?
  - Ами той е просто Мистър Бог.
  - Ходиш ли на църква?
  - Не.
  - А защо не?
  - Защото вече знам всичко.
  - И какво е това "всичко"?
  - Знам, че обичам Мистър Бог и хората, и котките, и кучетата, и паяците, и цветята, и дърветата... и изобщо всичко; аз с цялото си същество!
  Керъл се ухили, Стан направи гримаса, а аз бързо си запалих цигара, при което се задавих с дима и ужасно се закашлях. О, благословено дете, което може да обхване всичко в едно изречение. И Бог каза, обичай ближния си - с цялото си същество!
   Институцията, наречена църква, според Анна беше съмнително начинание. Там наистина имаше възрастни, които ходеха на детска градина, а пък молитвите в колектив я ужасяваха. Тя имаше своите собствени, излючително лични разговори с Мистър Бог. Беше направо смешно, да посещава за това църквата.
   Така че тези куполести къщи във всеки случай бяха напълно излишни. Това беше колкото просто, толкова и логично. Е, добре, когато човек беше малко дете, на около 4 години, отиваше там веднъж, за да му разкажат Светото послание. След това просто го знаеше и го следваше. Хора, които и след това ходеха на църква, бяха прекалено глупави или го правеха от надменност.

 

Анна събира думи

  Вечер четях на Анна от моите книги. Тя беше решила да живее с мен, значи трябваше да й чета на глас, за да може да участва в живота ми. Каквото интересуваше мен, интересуваше и нея. След една година имаше три любими книги. Едната беше с фотографии, без никакъв текст, но затова пък с много снимки на снежинки и ледени кристали, правени под микроскоп. Втората беше "Теорията за съвършената хармония", а третата - "Геометрия на 4те измерения" на Манингс. Всяка една от тези книги й правеше огромно впечатление. Тя поглъщаше такива, за едно дете безумни неща, и правеше от смесицата им своята собствена философия.
   Най-обичаше онази глава от "Хармонията", която се занимаваше с тълкуването на нещата. Аз четях, тя слушаше и обмисляше всяка нова дума и нейното значение. След това решаваше, дали авторът има право. Обикновено поклащаше разочаровано глава. Обяснението не й се струваше достатъчно добро. Понякога всичко беше точно - думата, името, значението, всичко съответстваше и тя възбудено подскачаше наоколо.
  - Запиши го, запиши това за мен, - настояваше.
И аз записвах думата с големи букви на лист хартия. Тя се втренчваше в нея за няколко минути, сякаш, за да не я забрави никога повече. След това листчето изчезваше в някоя от многото й кутии.
  - Следващата, моля, - провъзгласяваше. 3а някои думи й трябваха 15 или повече минути, за да реши, дали си заслужава да бъдат записани. Вземаше решенията си в пълна тишина. Ако се раздвижех дори само малко, вдигаше недоволно глава и слгаше показалеца си на устните ми. Тихо. Тихо. Така чаках търпеливо. Трябваха ни 4 месеца за цялата глава. И имаше моменти на щастлива възбуда и на дълбоко разочарование, които тогава не разбирах. Едва много по-късно успях да разгадая част от тайната...
   От първата ни среща насам Господ се казваше Мистър Бог. Светия Дух беше кръстила Вехрак и само тя знаеше, защо. Исус беше просто малкият син на Мистър Бог. Една вечер бяхме стигнали до буквата "Й". Там го пишеше. Прочетох "Исус", но едва бях изрекъл думата, когато тя каза:
  - Не. - последва движение с ръката, - Следващата.
Кой бях аз да споря? Следващата дума беше на иврит - Jether. Тя ме накара да я произнеса три пъти, след това ме погледна и попита за значението. Прочетох:
  - Jether: той, избраният и непреходният, той, търсещият и откриващият, той, пътят или линията.
Резултатът беше удивителен. С един скок от скута ми се озова на пода, обърна се към мен и ме зяпна със свити юмруци. Трепереше от вълнение. За миг си помислих, че е болна. Но не беше така. Това, което се случваше, беше по-дълбоко от всяко обяснение, по-дълбоко, отколкото някой можеше да го обхване. Тя сияеше. Беше изпълнена с радост.
  - Това е вярно, знам го. Вярно е, истина е, знам го! - извика и изтича в градината. Аз исках да я настигна, но майка ми ме възпря.
Остави я, - каза - тя е щастлива. Тя има нещо специално, има дарба. След половин час Анна се върна и безмълвно се настани в скута ми.
  - Запиши го за мен, с много големи букви.
След това облегна глава на рамото ми и веднага заспа. Не се събуди дори, когато я сложих в леглото й. Минаха няколко месеца, докато престана да се страхувам, че страда от епилепсия.

следва ...
автор: неизвестен
/ мисля да разбера кой е автора в близките няколки дни /
//* има много неща които не разбирам. има много неща които никога няма да разбера . едиственото което мога е да се надявам , че винаги ще има Анна ,а тя ще го говори по своят си начин с Мистър Бог.


Тагове:   Бог,   Мистър,   зона,


Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. benra - когато срещнеш своята
09.11.2007 10:47
Анна, вероятно тогава разбираш, че опознаването на истинската ти същност е възможно, просто и истинско.
Всъщност, за пръв път се запитвам защо нещо не е в Избрани и то не защото, според мен, да си избран е нещо специално, а защото една такава среща наистина трябва да бъде избрана, за да може повече хора да изпитат това усещане, което се изпитва при прочита й.
Удивително написано!Респект!
цитирай
2. buboleche - аз мислех днес да напиша един пост ,
09.11.2007 10:52
да разкажа една история подобна на тази , но ..тук е написано всичко..Помниш ли , когато написах онова ,за това че нищо не е било случайно..Не беше. Идваше за да отбележи началото на края. А всеки край е и ново начало. Може би още малко ми трябва ..смелост и раздвижване на пластовете ..за да изригна. Тогава ще създам нов свят ..
цитирай
3. sowhat - бенра
09.11.2007 10:56
аз имам своята анна. срещнах я . а тя ми даде мистър бог и анна.
трябва да отбележа че авторът на тази книга е неизвестен.
надявам се миличка не си решила че това прекрасно нещо е мое.
аз съм само едни лаик ,който общува с мистър Бог чрез анна.
цитирай
4. sowhat - бубси
09.11.2007 10:58
аз имам една любима мисъл ,но не знам чия е -не е моя и тя е следната :
когато някъде ни се затвори врата ,Бог ни отваря прозорец.
и да -нищо не е плод на случайността -убедена съм
цитирай
5. benra - sowhat,
09.11.2007 11:49
разбрах, но тое и твое, и мое,на всеки, който си позволи да срещне своята анна:-)
цитирай
6. sowhat - благодаря ти бенра
09.11.2007 11:52
а аз ти разказах приказка :)
цитирай
7. анонимен - ***
09.11.2007 12:51
http://www.amazon.com/gp/reader/0345327225/ref=sib_dp_pt/105-8612265-7330037#
цитирай
8. sowhat - авторът е Фин
09.11.2007 13:02
:)

благодря ти за този линк :)
цитирай
9. voinyt - SAMOTNIQT_VOIN
09.11.2007 15:20
benra права си, това наистина е нещо заслужаващо да бъде прочевтено от колкото се може повече хора.
sowhat благодаря, ще чакам остатъка от книжката.
цитирай
10. ady - Благодаря
09.11.2007 15:22
:)
цитирай
11. albizia - Това е наистина прекрасно!
09.11.2007 15:27
Прочетох го на един дъх и съм ти благодарна, че го сподели с всички нас. Фин е магьосник, който може да накара всеки да повярва в съществуването на своята Анна.
цитирай
12. satory - Невероятно
09.11.2007 19:31
Много лека и прекрасна проза. Завладява с простота си и не носи нито секунда неприятно чувство. Чакам продължение.
цитирай
13. sowhat - да такава е сатори
10.11.2007 08:32
и е мъдра освен всичко .продължаваме .:)
цитирай
14. sowhat - albizia
10.11.2007 08:34
благодаря ти
цитирай
15. sowhat - адииииииииииииии
10.11.2007 08:35
харесва ти нали ?:)
цитирай
16. sowhat - благодаря воинът
10.11.2007 08:36
и аз мисля като теб.
поздрави!
цитирай
17. ami - ...
10.11.2007 10:35
какво да кажа..освен ,че ми е адашка...сигурно за това оня ден (на архангелов ден)се нацупих, че не са ми честитили професионалния празник ;)Светло да ти е , че го пускаш това тук!
цитирай
18. sowhat - и на теб също
10.11.2007 10:39
:)
поздрави ейми!
цитирай
19. nefertiti - Любимото ми!
11.11.2007 12:57
Чела съм го безброй пъти и ще го чета още...........
Мисля си за края,отначало ми се струваше жесток и несправедлив,но като помислих,разбрах,ангелите не могат да живеят сред земия ад.
цитирай
20. bird - прочетох на един дъх
11.11.2007 13:50
много нежно, много чисто ... ангелско.Събуди Анна и в мен. Чакам продължение."Запиши го за мен, с много големи букви. " :)
цитирай
21. monologa - имам книжката
11.11.2007 21:22
Даже съм чела няколко...Прелестна е!
цитирай
22. sowhat - nefertiti
12.11.2007 09:10
така е .
цитирай
23. sowhat - bird
12.11.2007 09:10
радвам се за теб и за анна.
цитирай
24. sowhat - monologa
12.11.2007 09:11
би ли ми каазала кои са другите книги ?
благодаря ти предварително !
цитирай
25. mireto92 - други книги
13.10.2009 14:17
Здравейте, виждам че мненията са от преди 2 години, но все пак искам да ви попитам ...можете ли да ми препоръчате и други книги, подобни на тази..влюбих се в нея и евентуално ако има продължение да ми кажете :) благодаря предварително, много ще се радвам на отговори :)
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: sowhat
Категория: Лични дневници
Прочетен: 4213308
Постинги: 921
Коментари: 24692
Гласове: 63676
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930