Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.09.2017 11:58 - В-Я-Р-А
Автор: anibel Категория: Изкуство   
Прочетен: 750 Коментари: 2 Гласове:
6

Последна промяна: 02.09.2017 20:03

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 
- Хайде напиши нещо!
- Остави ме, уморена съм, всичко вече е казано...
- Нищо. Опитай!
- Като ме караш така, пиша баналности, знаеш...
- Добре, аз ще ти кажа една баналност, а ти ще я разкажеш
както я виждаш.Така ще съм виновен аз, не ти.
- Казвай, но после ще ме оставиш да спя.
- Обещавам! Нали знаеш онази поговорка за бисерите и свинете?
- Разбира се и кво?
- Разкажи ми я.
- Не чувам гласовете...
- Добре, изчезвам! Като си готова, събуди ме.

В притихналите треви... някъде далече...
- Не!!!



Имало свят, където небето целувало морето...
- Нееее!!!


- Оххх, не мога! Хайде да спим!
Ехоооо? Мамка ти!
Шибан мозък!

След един час...


Този свят се събуждал, когато всички хора започвали да сънуват. Тогава светът се
обръщал обратно и небето ставало земя, а земята-небе. Ако можехте да повървите по земята-небе, щяхте да видите, че звездите светели от едни малки дупчици надолу към земята. И може би биха ви заприличат на онези лунички вградени в асфалта пред скъпите магазини. В този свят листата на дърветата били лилави. Тревата, оранжева, примесена с червено. Небето било розово, имало причудливи цветя, птички, животинки и всичко било вълшебно. Имало и реки с най-различни вкусове, но най-хубавата била от шоколад. По пътечките вместо камъчета имало домашни, дъхави биксвитки, а в хралупите на дърветата- локум. Шоколад, локум и бисквита е най-върховната комбинация! Повярвайте ми!

Все едно! Така или иначе не можете да ги видите! И... доста е сложно за обясняване!
Та там в този свят имало едно бисерче. Намирало се в един замък, в покрайнините
на света и било затворено под стъклен похлупак. Охранявало се от зли чудовища,
които били подчинени на един много, много тъжен звяр.
- Пусни ме!-молело му се бисерчето-Не мога повече да светя под този капак!
- Не мога!-отвръщал звярът-Ще те убият, а аз ще те загубя завинаги.
- Повярвай ми-настоявало бисерчето-Все някой ще повярва в мен, ще видиш!
А ако повярва един, ще повярва още един. И после още. И още...
- Не!-ядосвал се звярът-Не само, че никой няма да ти повярва, ами ще те убият!
Хората вече толкова имат нужда от теб, че ще загинат, ако не отидеш.
Но, ако отидеш, ще те убият. А аз няма да си простя, че съм го позволил.

И бисерчето заспивало тъжно и плачело до сутринта. В него имало толкова много обич
вяра и нежност, че щяло да се пръсне. Искало да ги даде на хората и да ги направи
по-добри. Измъчвало се, задушавало се от силата на тази Светлина. Когато тя горяла
само в него, намалявала и се превръщала в тъга и отчаяние. Трябвало да я даде и знаело, че давайки я, тя ще се увеличава все повече и повече. То искрено и категорично вярвало в това. Само не знаело как да накара звярът да го пусне на земята. Той не чувал нито  молбите му, нито се смилявал от сълзите му.
Минало време. Светлината все повече намалявала и бисерчето вече едва мъждукало.
Звярът се уплашил, че то ще загине.
- Пусни ме, моля те-Ако само един човек повярва в мен ти обещавам, че ще се върна.
Съжалил го звярът. Виждал, че умира. Сърцето му се късало, болката си пренебрегнал.
- Добре! Ще те пусна на земята. Ще спазиш ли обещанието си?
- Ще го спазя!-с последни сили отвърнало бисерчето.
Звярът отворил похлупакът, ръцете му се разтреперили, взел го в грубите
си космати ръце и за последно го приближил пред очите си, за да му се порадва.
- Толкова си чисто и прозрачно... Наивно и добро... Как да те дам на този мръсен свят?
Толкова си глупаво... Как може да искаш това...
Шепнел му звярът, мъчно му било... Една сълза избягала от ъгълчето на окото му... и
капнала върху бисерчето. В същият този миг то светнало и Светлината изгряла отново.
Болка при болка, вяра при вяра, пръст при пръстта, сърце при сърце отиват, когато
своето, свое намери...
- Наречи ме... На земята всички си имат имена.
- Наричам те Вяра-казал звярът-Вярата е първа!-и го хвърлил през прозореца.

Политнало бисерчето... Летяло надоооолууу, надолу и се усмихвало като същинско
Дзен-чудо, което летейки към смъртта си, видяло цвете в скалата и му се възхитило,
докато падало към пропастта. Цялото било изпълнено с неимоверна любов, вяра и Светлина. И нямало търпение да ги раздаде.
Вярвало, че може да направи светът по-хубав, и че всичко е само въпрос на... Вяра.
Летяло, летяло и накрая паднало в свинефермата на Пешо от Койнаре.
Не се уплашило нито за миг, дори когато цамбурнало в калта и потънало в нея.
Чудело се само как да излезе и да стигне до хората. Вярата била вълшебна само,
когато някой повярвал в нея, иначе магията й не действала. Дошло време за обяд
и сложили на свинете храната. Те не били обикновени свине. Били рядка порода.
Имали слонска кожа и сърцата им били от лед. Така, когато ги убивали не издавали
и звук. Дори сами навеждали глава под ножа. А ако имало все пак някои по-опърничави, другите им помагали да влязат в правилния път. И така всички свършвали в консерви. Хората ги ядяли и ставали като тях. Кожата им загрубявала, а сърцата им се обгръщали с мас и все по-бавно туптели. А по-опърничавите консервирали остатъка от сърцата си в буркани. Искали да имат благинка за зимата. А не знаели, че зимата е в самите тях.

Но да се върнем към храната. Едно от ония три неща, които правели животът по-лесен
за преглъщане. Е, свинете имали само едното. Хората и останалите две.
В надпреварата до хранилката и това кой ще стигне пръв, свинете стъпкали бисерчето.
То се пръснало на хиляди парченца и всяко едно влязло през отворената уста на всяка
една свиня. Обядът останал непокътнат. Нито една не опитала от обичайната помия.
Настъпил пълен трансформ. Очите им се навлажнили, станали бавни и умислени... не
можели да спят, нито да се хранят. От ден на ден ставали по-слаби, но пък усилено се
размножавали. Инстинкт за живот, когато си уморен или нямаш сили е най-силен.
Пешо тичал като обезумял сред фермата и викал по хората, които се грижили за стоката.
- Ще ви избия, ей! Е, ся ще ви тегля ножа баш като на тия свинье!
Какво им направихте бе? Казвайте, ей!
- Пеше-недей така, шефе, нищо не сме направили-кършеше ръце баба Васка.
- Мълчи уроспийо! Колко пъти съм казвал като говоря с вас да мълчите? А?
Кой ми завидя? Кажете ми... Кой да му го...

И така всеки ден. Хората разширявали фермата, правели нови обори за свинете, защото непрекъснато се раждали и раждали нови, а по-късно умирали от глад.
Накрая останала само една. Най-жилавата от всички. Пешо помолил свой приятел хирург в скъпа частна клиника да я изследва. Искал да знае причината за своя фалит.
- Трябва при ветиринар да я заведеш, не съм аз твоя човек, Пеше-увещавал го приятелят, но Пешо не искал и да чуе.
- Не, Жоре, само на теб имам доверие, молим ти се! Ти си Господ!-отрежи я и виж кво
има в нея.
- Ех, Пеше, аз ако можех да виждам тия неща, щях в жената да видя...
Ама не мога. Все е начумерена и сърдита и само реве и мълчи. Отдавна не спим заедно.  Дори не ядем заедно вече.
- А ти кво?
- Нищо. Приберем се, хвърлим й един бой и отивам да къркам... Като се върна пак и така.
- Еми, аз за тва не се женя! За кво ми е? Ура-тута и после никой... Винаги става така,
айде, наздраве!
- Наздраве, Пеше! Хубаво правиш! Всички жени са к-уви!
- Кога да ти я донеса?
- В клиниката правят ремонт сега. След два дни съм нощна, наглеждам работниците.
Няма да има джан-джун, донеси ми я тогава.
След два дни Пешо упоил свинята, пренесли я в джипа му и Пешо подкарал към клиниката. Оставили я в чакалнята и отворили бутилка ракия. На Пешо, обаче точно този ден ракията хич не му влизала. Минавала някак като дъжд през улук запушен от шума, пробивала си някаква малка дупчица и накриво влизала.
- Не влиза на място, Жорка. Аз ще тръгвам. Ти я допий, пък после знаеш...
Тегли й ножа на тая мръсница!

Тръгнал си Пешо, свинята търпеливо чакала реда си, а Жорката си налял още малко...
,, Пивка си е ракията-помислил си-Ще взема да ударя на свинкята още една упойка, пък ще я одрежа утре,, Така и направил. А после отново си налял. И отново.. И отново... А на сутринта съвсем забравил за свинята и се затътрил към вкъщи. Отключил входната врата напълно безшумно, досущ като изпечен крадец и влязал на пръсти в банята. Посегнал към чашката с четките за зъби и ръката му увиснала във въздуха. В чистата до блясък, стъклена чаша стърчала единствено неговата четка.
Четката! Тази прословута четка за зъби, от която започва всичко. И свършва всичко.
Изхвърчал на мига и с три крачки стигнал гардероба в спалнята. Празен бил.
- Значи е вярно?! Вярно е! Аз съм свободен! Свободеееееен!!!! Вече не бързал
за никъде. С лека премерена стъпка, на която би завидяла, дори Калканджиева, той
влязал в кухнята и взел бележката от масата. ,,Напускам те,, прочел и щуро
блаженство се разляло в гърдите му. Толкова бил щастлив, че слязал долу до
кварталното барче и си поръчал руса водка, което означавало полупълна водна чаша
с водка и два пърста кока-кола. Поръчал и по още една за всички щастливци в заведението.  А после още една, и още една...

В същото време свинята в чакалнята на клиниката отворила рязко очи и надала
оглушителен писък. Работниците, които тъкмо поставяли огромният, ултраскъп полилей във фоайето се стреснали и го изпуснали. Той се разбил в земята съвсем неочаквано и качествено. Горките, дори не могли да кажат нещо... Полилеят бил доставен от  Италия, целият от кристали Сваровски и сребро. Шефът щял да ги почерпи.  Все така тихомълком бавно слезли от стълбата и намерили свинята. Никак не й се учудили. Тя била на точното място в точното време. Всеки от тях бил щастливец отдавна.  Лесно я излъгали и хванали. Занесли я на операционната маса в току-що боядисаната операционна. Вързали я.

- Ти си пръв!- казал единият.
- Излез, срам ме е-казал другият.
Останалите се разхилили и я разпорили от щастие. После се снимали за спомен.
Щастието трябвало да се овековечи, защото било много хлъзгаво и бързо се изплъзвало. Свинята не издала нито звук. През цялото това време поемала щастието с благодарност. Поемала го както през отвора на устата си, така и с останалите...
И колкото повече мълчала, работниците толкова повече й съчувствали. Решили да я
поизмият с това, което намерили наоколо. Един от тях донесал белина, най-добрият из
между тях, този срамежливият, намерил отнякъде киселина. Трети пък донесал скалпел.  Поиграли си... после я зарязали и си отишли кой откъде е.

На другия ден пристигнал управителят на клиниката. Като видял полилея и полуразложената свиня си запазил час при нотариус, за да си направи завещанието. Нотариусът му запазил час след няколко дни. Ще не ще трябвало да оживее дотогава. Извикал фирма ,,Василка,, и момичетата изчистили всичко. Само свинята оставили и казали, че такива свинщини не чистят. И понеже свинята се намирала в операционната, управителят се обадил на Жорката.
Той бил хирургът и това било неговото работно място.
- Ако не дойдеш, мъртви сме и двамата!

Жоро изпил три алказалцера, постоял под студеният душ петшеснайсет минути и нов, новеничък се качил в колата и подкарал към клиниката. Все пак работел в добра клиника, а и заплатата му била доста тлъста. Като се прибави и това, което сам си докарвал, стигало му да си живее добре и да има и за пиене и за жени. Това бил неговият живот. Облякъл той хирургичните си дрехи, повикал медицинската сестра, коаято в този момент чистела стълбите да му асистира за ръкавиците и баш като Господ влязал в операционната. Всички така и му викали де ,,Господа,, защото бил най-добрият хируг в областта. И респект всявал в клиниката, защото бил жесток и студен.  Не се трогвал от нищо. Искал пари за операция, дори от родителите на болни от рак деца. Свинята била разчекната, обезобразена и полуразложена. Навсякъде било оплескано с кръв, черва и парчета тъкан.
- Скалпел!-започнал Господа.
Сестрата му го подала.
Почти не било останало тъкан от трупа на свинята. Само главата й и част от гръдния кош, там... където се намирало сърцето. Извадил го за изследване.
- Искам операционната си излизана с език! Ясно?-процедил през зъби той и излязал.

Изпушил три цигари и се върнал в лабораторията. Свинското сърце го чакало.
Щом го видял той си спомнил за разложеният труп и потръпнал от погнуса. Взел
нужните инструменти, разрязал сърцето и го сложил под микроскопа. Мъничката част от бисерчето хвръкнала и влязла в него. Господа се разтресъл в конвулсии. Сякаш двеставолтов ток тресял цялото му тяло. След няколко минути конвулсиите утихнали.

Той погледнал под микроскопа и видял Сърце.

Скочил за секунди от стола си и излетял от лабораторията. Имал нужда от една руса водка! Качил се в колата си и потеглил към кварталното барче. Хванал го червен светофар. Загледал се през прозореца вдясно. Минавала влюбена двойка. Жената се притискала в мъжа и искала да го целуне. Погледнал наляво-още една! Държали се за ръце, а лицата им греели от щастие. А зад тях вървели още хора по двама, които сякаш не стъпвали по земята... Направо погледнал! И най-накрая се усмихнал. Нямало никакви влюбени двойки! И тъкмо се приготвил да тръгва, когато двама тийнейджъри минали пред колата му и се подпрели за миг на предният й капак, за да се целунат. Тийнейджърът го погледнал нагло, докато вкарвал езика си в устата на момичето.
,,Откъде се взеха толкова баламурници бе?! От Венера ли паднаха???,,
Тръгнал все пак... На следващото кръстовище-отново червен светофар!
,,Лелееее, майкооо, днес не ми е ден просто!,, И отново влюбени навсякъде...
,, Къде бяха тия досега бе?! Зимен сън ли спаха???,,
Устата му вече пресъхвала, едва дишал и треперел целия... Отворил всички прозорци.
На третия червен светофар, просто подпрял глава върху ръцете си на кормилото и зачакал...
- Бате, бате, .скаш ли свитя? Ефтино ги давам! Само за 5 лева!
Главата на Господа се повдигнала бавно. Много бавно... Погледнала през отвореният прозорец и видяла една девойка със силен слънчев тен. Тя била прегърнала няколко букета със свежи кърваво-червени лалета. Те били толкова свежи и красиви, че почти виждал утринната роса по тях и съвсем ясно усещал аромата им. ,,Сигурно са внесени от Холандия,, помислил си той.
- Аре ве, бате, само 5 кинта кво толкус? Сичките щи ги дам, а? Аре ве, батенце...
Господа почти се разплакал от умиление. Колите зад него свирели и нямало никакво време, бръкнал в джоба си и без да погледне дори, подал на момичето банкнотите.
- Господ здрави да т дава, чувек! От либов да н съ отървеш! Ей, такава страстна
и червена дъ й кат тез лалета...


Взел, лалетата той и подкарал бързо... Нещо го карало да кара бързо. Бързо! Бързо!Не знаел накъде кара, само искал да е бързо... Не гледал табелите, колата сякаш сама летяла... После иведнъж спрял. Чудил се защо. Огледал се. Вдясно видял малко червено павилионче за цветя. Пред него били наредени червени кофи пълни с червени цветя. А отвътре дочул музика... Наострил уши... Била му позната, сякаш...

,,Танцувай с мен до края на любовта ...
позволявай ми да съзерцавам
красотата ти, когато сме двама
и плавно ми показвай единственото,
чиито граници познавам ...,,

- Абе, тоя не умря ли?-попитал момичето облечено в червена рокля.
- Кой?-засмяло се то.
- Тоя бе, певецът, Леонард Коен?
- Любовта никога не умира... За мен ли са?
- Кое?
- Лалетата?
Господа погледнал в ръцете си и ги видял. Чудел се какво стиска толкова силно...
- Ами... да, предполагам, щом... ги нося...
- Т
и...

от

къде

си...
- Аз

ли

съм...

Аз... съм...
...
















Гласувай:
6



Следващ постинг
Предишен постинг

1. getmans1 - "Той погледнал под микрос...
04.10.2017 00:09
"Той погледнал под микроскопа и видял Сърце."
Хъ!
:)))
Чудесно е, Ани!
цитирай
2. anibel - getmans1 !!!
04.10.2017 07:45
Благодаря ти! Почти никой не разбра този ми разказ.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: anibel
Категория: Поезия
Прочетен: 1155656
Постинги: 643
Коментари: 2486
Гласове: 7825
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол