Mutability :: Безусловен контрол: Пица Пеперони

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

15.04.2011 01:45 - Безусловен контрол: Пица Пеперони

Автор: razkazvachka Категория: Изкуство

Прочетен: 11133 Коментари: 56 Гласове:

Последна промяна: 15.04.2011 22:26

Много дълга приказка: оставете си я за събота:))))

The same dull day
                                                                                      after the golden kingdom of dawn is off
                                                                                      The same barren land
                                                                                      The same tools
                                                                                       Sheep are crying
                                                                                       Cows are mooing
                                                                                       Dogs and hens are making their noises
                                                                                       and the donkey obstinently doesn"t
                                                                                       want to cross the river.
                                                                                       Only my laptop is missing.
                                                                                                                       Back in 1012

      Котараците мяучеха и се дебнеха из лалетата ми, бутаха рогатата ми мотика и лопатите, дразнеха бездомните кучета в двора на детската градина до нас и плашеха кокошките на комшиите. Насреща някой бе надънил до дупка "Камъните падат", от блока тръскаха килими над прането над комшиите от долния етаж, а една каруца с кон спря пред нас и мургавелкото се провикна: "Какеееее, искаш ли гюбре?"
              Вероятно така е било и през 1012та година, помислих си. За разлика от тогава, сега имам лаптоп и три дена ваканция да превъртя Age of Empires сиреч Епохата на Империите. Избирам си аватар с името Виктория и се залавям за работа. По монитора защъкват човекоединици, които се занимават със събиране на диви плодове, лов с лъкове и стрели, риболов и начално земеделие с мотики и лопати. Интересно дали имат доставчици на гюбре...
              А после идат вражески племена на лодки и палят и избиват. Бреййй как се множат! Не мога да им насмогна на изхранване, строене на селище,благоустройство, строеж на казарми и пристанища, на търговски и бойни кораби. Онези извират отвсякъде. Трябва да ги спра. .. Телефонът звъни.
              Момчетата ми се обаждат да кажат, че са пристигнали при баба. Ти какво правиш, питат, превъртя ли играта? Не, казвам нещастно, в момента вражеските племена ме довършват. Уф, бе мамо, вика малкият ми син - влез в менюто и напиши кода "Пица пеперони". И затваря.
              Брей, пустото му Жабе зелено. Какво ли ще е това? Изпълнявам заръката и бум - сдобивам се с лъскава кола, която минава навсякъде, движи се с невероятна скорост и стреля на поразия. Разчисствам диваците от другите острови за нула време и се подготвям да развия собствената си икономическа и военна база. А надигнат глава, а съм им изпратила лъскавата машина.
               Паметта на човека е машина на времето.

* * *
Октомврийското слънце пускаше лъчи под полата на морето и караше пристанището да сияе в прозрачен ултрамарин. Вятърът, обаче, се ядоса и засъска като станала накриво свекърва, яхна метлата и поде струпаните кашони до една от изоставените корабни агенции. Повдигаше ги и ги захвърляше ядно и непрестанно мърмореше за немарливите склададжии, които си оставят боклуците до самата вода.
Изпод един от повдигнатите кашони изтича голям сивочер плъх. Какъв бързак! Кръстоса празното място, стрелна се към контейнерите, където имаше разпиляни найлонови торби с боклук, захапа една непредпазлива хлебарка и я измъкна от някаква дупка - голяма беше. Схруска я първо на две, после си я хапна като солета.
Обърна се и изгледа Ани право в очите. "Ти какво, сеир ли гледаш? Не е твой терен: не досаждай!" Така схвана посланието Ани, но остана още малко, за да види как плъхът си намества костите - черепите на плъховете са с подвижни костни плочки - и се шмугва в съвсем тясна дупка в стената.
Преди известно време плъховете бяха успели да прегризат кабелите на електронната система на метрото и бяха спрели влаковете. Там имаше рекламни табла, които рекламираха млечни продукти - като минаваше покрай тях, влакът набираше скорост, релсите надаваха писък и таблата се задействаха и превръщаха в големи парчета жълто сирене с огромни кръгли дупки и червено-розова корица. "Звукът на сиренето", беше си помислила тогава Ани. Колегите от лабораторията се майтапеха цяла седмица. Но после плъховете пак бяха прегризали кабелите на същото място. Някак се бяха изхитрили и избягваха токов удар.

- Къде си? - повика я Пепи и тя побърза да се изкачи на все още държащата се магистрала, която полегато се издигаше от пристанището към горния град, а после пресичаше реката и минаваше към университетския град.
Бяха се върнали да потърсят една от "машините на времето" - един голям груб дървен сандък, в който се пазеха записки за научни разработки от преди 50 години. Не, поправи се, от преди 200 години. И се сепна. Пукнатините във времепространството бяха многобройни и не подлежаха на линейното летоброене.

Не бяха тук всъщност. Бяха си в Убежището и затова можеха да се чуват. На пристанището оттатък Океана бяха техни виртуални проекции - можеха да се концентрират и телепортират като чист образ. Но плъхът се беше хванал. А и сензорната програма бе съвършена - щом можеше да усети слънцето и вятъра.
Бяха извлекли контейнера и сканираха съдържанието му. После щяха да ремонтират пукнатината във времепространството.
- Има една древна приказка от степите - за това как Земята се напукала и разделила хората. Тогава се появила майката на света и зашила пукнатината с голяма игла и еленска кожа, нарязана на тънки ивички - каза Андро.
- Дай да видим сега какво има тука - върна ги към сканираната документация Пепи.
- Машина за земетресения - мърмореше си под нос. - Ан, ти какво си спомняш?
- Не си спомням такова название - каза Ани, - по-скоро - нещо свързано с насочване на енергийни масиви - имам картина на равнина с гигантски електрически кули, от която се излъчва към йоносферата масив от импулси - като вълна. А Земята притегля обратно разтеглената йоносфера и тя се връща като шамар, с който избиваш комарите - невидим е, но усещаме удара.
- Ти какво мислиш, Професоре? - попита Пепи, като се обърна към Андро.
- Знам едно такова място - започна Андро. - Мисля, че то е причината за серията земетресения и урагани, опасали Земята от сто години насам. Това е нещо като рикошет - пуснато е с голяма мощ, а после Земята го отразява последователно - в няколко години се набира достатъчен заряд, за да се повтори упражнението - вече изместено по посока на въртенето на Земята. После нещата са изтървани от контрол, а свободният заряд се образува все по-бързо - и Земята започва да си удря чрез йоносферата шамари по болните места все по-нагъсто.
- Тогаваа? - проточи Ани.
- Тогава ще трябва да видим какво да направим с излъчвателя - каза Андро. Трябва да го накараме да неутрализира излъчения вече импулс като пуснем обратен, разсейващ заряд, за да не пробием йоносферата. Възможно е да изтечем като жълтъка от разбито яйце.
- Нали видя как потъва вертикалния град Родопея...
- Искаш да кажеш...
- Точно! Да накараме Земята да погълне излъчвателите....
- Ще ни трябват холопроекции с много висока разделителна способност.

* * *

Не бяха спали от седмица, но на холопроекциите не им личеше. Седяха в Убежището и телепортираха образи, приемаха реакции и смущения. Земята бе ядосана. Всъщност това не бе самата планета, а отразеното многократно желание за контрол от страна на комплексирани на тема лидерство господари на света. Но защо имаше в него толкова гняв? И дали не бе това възвратния гняв от страданието на милиони загиващи под вълните на земетръса, ураганите и нахлуващия Океан?
Намериха мястото с излъчвателите на концентрирана енергия. Те бяха под контрола на локалния разум, а в диаметър от хиляда мили екосферата буквално гъмжеше от нанокомпютри-пазачи.
Проекциите можеха да влязат в пряк контакт с разума.
- Я, нарушители - пресрещна ги бодър глас - отдавна никой не е идвал насам, тъкмо бях заскучал....
Оказа се, че Локалната машина има холопроекция - един от могъщите от преди 200 години, отдавна отпрашил на Меркурий и изпаднал в неизвестност.
Сега се изживяваше като владетел на света.
- И защо трябва да спирам възмездието - попита той, след като разбра за какво са там - убедете ме, че трябва да спра.
Картините на разруха го забавляваха, а тичащите пред гигантските приливни вълни нещастни хора, го караха да се смее до припадък.
- Пица Пеперони - внезапно каза Ани.
Мозъкът се заинтригува.
- С високи технологии срещу безпомощни голи и гладни хора... - имаше такава игра - поясни после тя.
Мозъкът се смълча - ровеше из файловете.
От пукнатината в пространство-времето започна да се излива над съоръженията гаден разяждащ дъждец.
Скърцащ звук от намаляващ скорост влак - Звукът на сиренето - помисли си Ани.
- Нееее, какво си направила? Развика се Мозъкът. - Пуснала си плъховете. Аз съм Владетелят - не можеш да ми пускаш плъхове!
Оголени краища на кабели на дъжда. Стотици мъртви плъхове. Късо съединение.

Тогава Андро започна да излъчва усещане за студ и самота директно в Мозъка на Мястото.
Търсене на убежище. Завий се презглава.
Чрез холопроекциите си, Скитниците виждаха как мястото започна да потъва. Бавно отначало.

Мозъкът търсеше мотивация за ответен удар.

Тогава дойде текстът:
О, бедни голи люде по света, където и да сте, във тази буря, нещастни, как с глави незащитени, с тела, изнемощели от глада във дрипели на дупки и прозорци, ще се опазите от нея? Да, за вас преди съм мислил твърде малко! Богатство, туй е цяр за теб: изпитай това, което клетниците чувстват, за да откъснеш след това за тях излишъка си и с това направиш небето не дотам несправедливо!

Мозъкът се напрегна и активира Паметта:
Poor naked wretches, whereso"er you are,
That bide the pelting of this pitiless storm,
How shall your houseless heads and unfed sides,
Your loop"d and window"d raggedness, defend you
From seasons such as these? O, I have ta"en
Too little care of this! Take physic, pomp;
Expose thyself to feel what wretches feel,
That thou mayst shake the superflux to them,
And show the heavens more just. (3. 4. 33-41) И нека небесата покажат справедливост - чрез тебе - това бе последното внушение, с което енергийният облак се разсея. Земетресението бе ужасно, разтвориха се цепнатини в континента, а мястото на разлома започна да се изпълва с вода.

- Никога не съм си представяла, че ще използвам Шекспир като Пица Пеперони - каза Ани.
- Но нали мястото се управлява от компютър, а компютърът работи с текст. "Крал Лир" е по-могъщ от причините на живите хора, защото е текст. Войната е една гигантска игра на империи. И в тази игра загиват всички, които са на изходите - за компютъра това са несъществуващи в неговия текст светове. Трябваше да му зададем кода - обясни Андро.
- Но пък как тогава сработи кодът за звука на сиренето?
- Изглежда имаме смесване на реалности. - въздъхна Андро.
- Е, тогава - намеси се Пепи - хайде да видим какво можем да направим по въпроса за разломите на времепространството - хайде, Ани, изваждай иглата и вдявай оня текст с майката на света, която трябва да зашие пукнатините.

Имаше много разломи. От потъналите градове паметта на техните системи се разпръсваше из почвата. Нищо не се изгуби. Земята пое цялата текстова памет на човечеството и го включи в общия информационен слой. Пси-хората можеха вече пряко да работят с енергиите и ресурсите на Земята. Без посредници.

И до днес има места по Земята, които имат своя глас. Едни настройват инфосферата философски, а други въздействат поетично. Шепне тревата, а гората разказва приказки за минали времена и за още не станали.
Няма нищо в инфосферата, което да не е било преди в човешкия мозък и в човешкия текст. Едни са оставили повече, други - по-малко.
Културата на Скитниците не е оставила много текст, но те са хората, които са свързали информационните потоци.

м. април 3012та година

Нагоре

Гласувай:

Прочелите постинга прочетоха и:

БЛЯН - БОЖИДАР КОЦЕВ
Съботен детски кът
СТИХОВЕ ЗА ДЪЖДА

Следващ постинг

Предишен постинг

Жертвеният Агнец

Безусловен контрол: Скитниците

Коментари

1. gkowachew - Мисля си, че добрата НФ,
15.04.2011 08:24

както е и при теб, носи винаги оптимизъм! Тя е като детските приказки.В края на краищата, при такова настояще, ако НФ не вдъхва оптимизъм...е*ана ни е мамата! :)))